— Не мога… не мога да го направя — прошепвам.
— Тео — настоява Херон и ме поглежда в очите. — Трябва!
Ако не го направиш, ще умра. Херон не го изрича, но думите увисват във въздуха помежду ни. Кимвам, стисвам устни и вдигам ръце точно над раната му, призовавам пламъците във върховете на пръстите си.
— Готова съм да започна, когато и ти си готов — обръщам се към Сьорен.
Той не отговаря. Със сбърчено от съсредоточаване чело бавно започва да издърпва меча от плътта на Херон. Веднага щом виждам първото движение, аз спускам пламъците надолу и те близват кожата на Херон.
Той извиква от болка и стиска ръката на Артемизия толкова силно, че с периферното си зрение зървам как кокалчетата му побеляват, но оставам съсредоточена върху раната, върху Сьорен, който бавно измъква меча сантиметър по сантиметър. Въздухът се изпълва с мирис на горяща плът, от който започва да ми се вие свят и да ми се гади, но успявам да запазя ръцете си спокойни, а пламъците — стабилни, докато върхът на меча излиза от тялото на Херон и аз обгарям и затварям кожата зад него.
Отпускам ръце и се олюлявам, но Сьорен слага длан на рамото ми и ме подкрепя.
Херон отваря очи едва забележимо и поглежда към обгорената кожа на мястото, където беше раната. Лицето му се покрива с тънък слой пот, диша накъсано. После вдига ръка и я поставя върху обгорената плът. Няколко секунди минават в напрегнато мълчание, а сетне тялото на Херон се отпуска изтощено и ръката му се смъква от корема. Там, където допреди миг имаше кръг обгорена плът, сега е останал само блед белег.
Дишането на Херон отново става равномерно. Той вдига поглед към мен.
— Благодаря.
Кимвам, неспособна да продумам. Светът все още се върти около мен, с неясни очертания.
— Пресилила си се — обажда се Артемизия.
— Добре съм — отричам, но гласът ми звучи неубедително дори в моите собствени уши.
Арт отваря уста да възрази, но откъм коридора се разнасят бурни крясъци, които я прекъсват. Артемизия се обръща към другите войници.
— Тръгвайте! — казва тя. — Скоро идваме и ние.
Те се втурват да изпълнят нареждането й, а Херон се надига на крака, почти без да потръпне.
— Какво има зад тази врата? — пита той и кимва към слабо осветения коридор.
Проследявам погледа му, макар че е трудно да видя нещо конкретно. Мъча се да си спомня къде се намираме, накъде води този коридор, какво има зад онази врата.
Когато се сещам, в гърлото ми напира смях, неовладян и налудничав.
— Тео? — пита тревожно Херон.
Това е моята стая! — отвръщам, без да спирам да се смея. — Предишната ми стая. Виждаш ли? Виждаш ли вратите на стаите на Сенките?
Артемизия издишва шумно.
— Права е — казва тя и поклаща глава. — Вие двамата спокойно можете да се скриете тук и да си починете.
— Не ми трябва почивка — уверява я Херон. — Наистина. Като нов съм.
— И аз — добавям, макар че не съм сигурна дали ще мога да остана права, ако Сьорен свали ръка от рамото ми.
— Само за няколко минути — настоява Арт. — Ние ще разчистим докрай това крило и ще се върнем за вас. Херон, запали й огън — това ще й помогне да си възвърне силите.
Херон понечва да спори, но преди да започне дори, Артемизия продължава:
— Тя не може да остане сама.
Сега вече Херон се съгласява и ме обгръща през кръста, за да ме подкрепи.
— Върнете се по-бързо! — казва той сериозно. Не им заръчва нито да се пазят, нито да се постараят да оцелеят и аз съм му благодарна за това.
Настаняване
Стаята ми е съвсем същата като в онази нощ, в която избягах. Дори завивките на неоправеното легло са все още омачкани. Кърпата, с която бършех лицето си, все още е простряна върху легена, изцапана с аленото червило и пудрата, които носих на пиршеството в онази вечер. Няма нужда да отварям гардероба, за да знам, че роклите ми все още висят вътре — крещящите, безвкусни дрехи от императора и по-хубавите, които ми даваше Крес.
Това е моята стая, моят дом в продължение на цели десет години, а ето че стоя тук и си мисля колко по-малка изглежда сега.
Херон ми помага да се отпусна на старото ми легло, подпира ме на възглавници, после отива до камината и започва да пали огън с прахан и кремък.
— Онова, което се случи, преди да ми помогнеш да се излекувам… — казва той, без да поглежда към мен. — Искаш ли да поговорим за това? За това как изпепели онези войници само с едно докосване.
— Да — отговарям, отпускам глава назад и затварям очи. — Но не точно сега.
— Какво друго предлагаш да правим? Да се тревожим и да се чувстваме безпомощни? — пита той и трябва да призная, че този довод е основателен.