Въздъхвам.
— Не знам какво беше това — нямам представа какво ми стана. То просто се случи. Видях, че си ранен, и някакъв вътрешен инстинкт изтласка всяка мисъл. Имах чувството, че кръвта ми кипи в буквалния смисъл.
— Можеш ли да го направиш пак? — пита той, по-скоро от любопитство, отколкото насърчително.
— Не знам — признавам. — Но мисля, че не. Дори не знам откъде да започна.
— Освен това — разсъждава Херон, — ако използването на такава сила те омаломощава толкова много, може просто да не си струва.
— Аз не съм омаломощена! — отсичам, макар че усещам лъжата също толкова ясно, колкото усещам мига, в който той удря кремъка и в камината се заражда малко пламъче. То запява през тялото ми, сякаш се отпускам в гореща вана. Неволно въздъхвам от облекчение.
— Не е срамно да признаеш, че издръжливостта ти си има граници, Тео — казва Херон и с малък полъх на вятъра превръща слабата искрица в буен огън. — Това означава, че има нещо, заради което си се раздала цялата.
Изсумтявам.
— Лесно ти е на теб да го кажеш! — отбелязвам. — Когато ти трябва да възстановиш дарбата си, достатъчно е само да дишаш.
Той се засмива тихо, но не отрича.
— Не мога да повярвам, че те пронизаха с меч! — промълвявам.
— Аз мога — уверява ме той. — Защото още ме боли.
Надигам се на лакти и го поглеждам.
— Нали каза, че си добре!
Той вдига рамене.
— Ти също — напомня ми.
Тук не мога да възразя, затова се отпускам обратно и оставям енергията на огъня да се разстила над мен. Искам да го попитам дали е добре. Дали го боли. Дали има нужда от почивка. Но и двамата знаем, че няма време за почивка, няма време да ни е добре. Затова не казвам нищо и в стаята се възцарява мъчителна тишина, докато се опитваме да се възстановим колкото се може повече, колкото се може по-бързо.
Очите ми се затварят и аз оставям ума си да се рее — да мисли не за това, което се разиграва от другата страна на тази врата, а за онова, което може да донесе утрешният ден. И денят след него. И денят след този ден. Напомням си за какво се борим, какво може да ни донесе бъдещето, ако просто надвием болката и се устремим към него.
Една гореща ръка се отпуска на рамото ми. Рязко се изправям в леглото и очите ми се отварят.
Не спя — знам, че съм будна — но Крес стои пред мен, облечена в сребърен хитон, закрепен на рамото с пищна брошка от злато и огнени камъни. На ключиците й блести колие от огнени бижута, блеснали на светлината на огъня.
— Тео? — пита Херон и ме поглежда тревожно. — Добре ли си?
Той изобщо не я вижда, макар че тя е също толкова истинска, колкото и аз.
Крес поставя на устните си пръст с черен връх.
— Добре съм — успявам да изрека и се усмихвам. — Просто се унесох за малко — лъжа.
Той кимва, отново се извръща настрана и вперва поглед в огъня, погълнат от собствените си мисли.
Не би трябвало да виждам Крес — все пак не спя, но ето я тук. Може би силата, която използвах преди малко, ме е изцедила повече, отколкото очаквах, и е оставила съзнанието ми открито и уязвимо. Може би появата на Крес се дължи на факта, че сега двете сме толкова близо една до друга, че отсъствието на разстояние размива периферията и на нейното, и на моето съзнание. Може би каквато и да е природата на тази връзка, тя се задълбочава.
Но причините нямат значение — не и сега. Важното е само едно: че Крес е тук, с мен, в тази стая и макар че присъствието й е също толкова очевидно, колкото това на Херон, той не може да я види.
— Тази битка ме отегчава, Тора! — въздъхва тя. — Ела при мен в тройната зала. Да видим дали не можем да уредим този въпрос като дами, а не като варварки, става ли? Без войници и без стражи — само ти и аз.
Въздухът около нас зажужава и аз я виждам в тройната зала, седнала гордо на трона на майка ми със затворени очи. Бледата й ръка е лениво отпусната на рамото на едно астрейско момиченце с коса, която е толкова тъмнокестенява, че изглежда почти черна. Очите на детето са приковани в Крес, разширени и изпълнени със страх. Не може да е на повече от осем. Крес отваря очи и поглежда към стражите, разположени около трона й.
— Идете и се включете в битката! — заповядва им властно тя.
Момиченцето проплаква и иска да се отдръпне от нея.
— Ваше Височество… — обажда се един от стражите, но тя не му позволява да довърши.
— Това е заповед. Не желая нито един страж да остава нито в тази зала, нито в коридора отвън. Това е прахосване на сили в момент, в който астрейски бунтовници обсаждат двореца ми. Ясно ли е?