Стражите кимват и се отдалечават. Когато вратата се затваря зад тях, Крес отново поглежда към мен, вдига другата си ръка и там, между пръстите й, които го въртят лениво, виждам същото шишенце като това, с което упои Лайъс. Предполагам, че е пълно със същия газ, който превърна Лайъс в марионетка.
— Скучно ми е — казва тя и поднася шишенцето близо до лицето на момиченцето. Детето го поглежда с разширени, уплашени очи и се опитва да се отскубне, но Крес го хваща здраво за яката на роклята от грубо домашно платно. — Не ме карай да търся други начини да се развличам.
Още преди да отговоря, от нея не остава и следа — изчезва във въздуха като дим. Поемам си дълбоко дъх и разсъждавам само секунда, преди да стана от леглото.
— Къде отиваш? — пита Херон.
— Крес е в тройната зала. Иска да се срещнем.
Херон сбърчва чело и ме наблюдава как се обувам.
— И какво от това? — пита той. — Не ми казвай, че мислиш да отидеш. Помниш ли какво се случи последния път, когато императрицата поиска да се срещне с теб?
— Естествено, че помня! — отговарям. — Опита се да ме убие. И сега ще е същото.
— И мислиш, че е добра идея да отидеш? — недоумява Херон.
— Тя държи заложница — отговарям аз. — Едно момиченце, около осемгодишно. Много е уплашено.
Това го кара да се замисли, но след миг все пак поклаща глава.
— Знаеш, че дори и да отидеш там, тя пак ще го убие. Ще ви убие и двете и твоята саможертва ще се окаже напразна. Каква причина има да не го стори?
Знам, че е прав, но в същото време усещам, че греши.
Въздъхвам и се опитвам да облека мислите си в думи.
— Тази вражда между нас двете може да има само един завършек — отговарям. — Една от нас ще умре. Мисля, че ми пуска примамката и очаква да отида при нея, за да поговорим — преструва се, че иска примирие. Мисля, че смята да ми устрои засада. В плана й обаче има една слабост.
— И каква е тя? — пита Херон.
Завързвам и втория ботуш, ставам и поглеждам към него.
— Аз съм по-силна, отколкото си мисли тя, и не отивам там слепешката. Каквото и да е намислила, аз съм подготвена, готова съм да й отвърна със същото. Тя смята да ми устрои капан, но този път ние ще сме една крачка пред нея.
— „Ние“ — повтаря Херон.
Вдигам вежди.
— Ти не искаш ли да дойдеш?
— Разбира се, че идвам с теб! — отговаря той и става. — Но трябва да изчакаме другите.
Отхвърлям тази идея, без да се замисля.
— Те са заети — отговарям. — Щом още не са дошли, значи са в разгара на битка. Няма да ги извадя от нея само за да ми бъдат лични пазачи. А и момичето не може да чака.
Херон поклаща глава.
— Нима мислиш, че ние двамата сами ще успеем да стигнем от тук до тройната зала? Значи е излишно да се тревожим, че Крес ще те убие — пътят дотам ще свърши тази работа.
— За щастие, ти можеш да ни направиш невидими — напомням му.
— Но не и безтелесни. Това, че сме невидими, няма да ни помогне, ако ни наръга меч, предназначен за някой друг — изтъква той на свой ред.
— Има три начина да стигнем от тук до тройната зала — казвам аз и започвам да ги отмятам на пръсти. — Първо, прекият път, но ти си прав — там навсякъде ще има войници. Има и мрежа от по-малки коридори, по които обикновено минават прислужниците. Там може да не е толкова пълно, но човек никога не знае.
— А третият? — пита Херон, макар че, очевидно, вече съжалява за въпроса.
— Обратно през тъмницата, по пътя, по който дойдохме. Той се разклонява — единият тунел води право към тройната зала и ако тръгнем по него, стражите, които Крес може да е
разположила пред залата, няма да ни видят.
Херон се замисля и ме гледа така, сякаш съм полудяла. Но накрая въздъхва.
— Каквото и да кажа, няма да те разубедя, нали?
— Това е единственият начин да сложим край — отвръщам аз. — Преди да пострадат още повече хора.
Херон настоява да оставим бележка къде съм отишла. Идеята е чудесна, но си представям как ще се навъси Артемизия, докато я чете.
Имаха само една задача — да стоят мирно! — ще изръмжи тя.
Но поне ще знае, че не сме нито пленени, нито мъртви.
Написваме бележката, Херон ме хваща за ръката и оставя своята дарба да покрие всеки сантиметър от кожата ни, докато и двамата ставаме невидими.
— Можеш ли да издържиш, докато стигнем до тъмницата? — питам, докато излизаме в пустия коридор, внимателно прескачайки телата и купчините пепел.
— Съвсем спокойно — признава той. — Нали ми каза, че ми трябва само въздух, за да възвърна дарбата си — наистина е така. Колкото до раната ми, стига да не правя големи скокове и да не вдигам тежки товари, всичко ще е наред. А така или иначе, боят не е силната ми страна.