Тя ме поглежда в очите и лениво примигва.
— Откакто ми даде отровата — отговаря. — Понякога си мисля, че е сън. Или кошмар. Но не е възможно.
— Защото никога не спиш — предполагам аз.
— Никога — съгласява се Крес. — Каква ирония! Ти дойде тук, готова да ме убиеш, а истината е, че ме уби отдавна. Просто смъртта не бърза, разяжда ме малко по малко. Болезнено. Не знаех, че си способна на такава жестокост, Тора.
— Теодосия — поправям я. Името си пробива път между устните ми, макар че не мога да проумея нито една от останалите й думи. Това поне знам. — Казвам се Теодосия.
Тя навярно вече го знае — сигурно го е разбрала от шепотите и крясъците по улиците. Но когато чува аз да го изричам, се усмихва.
— Хубаво име — казва. — Но не ти подхожда. За мен винаги ще си останеш Тора.
Не се изненадвам от думите й, но все пак те ми причиняват болка. Мисля, че щеше да ми е приятно да ме нарече по име поне веднъж.
С натежало сърце отново призовавам пламъците си и Крес се заглежда в тях със свити устни. Най-накрая отново вдига поглед към лицето ми и на устните й се появява иронична усмивка.
— Давай! — казва Крес, слага ръце на раменете на момиченцето и го стисва здраво. — Знам, че ще направиш това, което смяташ, че трябва, но предполагам, че не искаш момичето да го види. Знаеш ли, напомня ми за теб. Казва се Адилия.
Свеждам поглед и срещам уплашените очи на детето. Знам колко съм силна, колко съм точна. Спомням си как насред пожара във Въздушната мина контролирах пламъците със същата лекота, с която движех собствените си пръсти. Почти съм сигурна, че опитам ли се, мога да убия Крес, без да нараня Адилия. Но „почти сигурна“ не е достатъчно сигурна.
— Защо първо не я изпратим при семейството й? — предлага Крес. — То е недалеч оттук. И съм сигурна, че много ще се радват да видят своята кралица — често говореха за теб, нали разбираш. Сееха семената на бунта и тук, в моя град, не спираха да кроят противни малки заговори.
В гласа й трепва опасна нотка, от която кожата ми настръхва. Усещам как Блейз и Херон се преместват по-близо, как се подготвят за нещо, но нито един от трима ни не разбира какво е то.
По гърба ми пропълзяват студени тръпки.
— Къде е семейството й? — питам я.
Без да отговори, Крес протяга ръка.
— Ела! — казва тя, обръща се и тръгва към една от вратите, които извеждат от тройната зала, като влачи след себе си плачещата Адилия. Познавам тази врата — тя води към балкона над сивата градина.
Крес усеща, че не вървя след нея, извръща се и ме поглежда през рамо. На устните й играе усмивка, която ме изпълва с тревога.
— Ела! — повтаря тя. Не е молба, а заповед. — Подготвила съм ти една малка игра.
— А ако не искам да играя? — питам едва чуто.
Крес повдига едното си рамо.
— Тогава ще ги убия всичките — отговаря тя и отваря вратата.
С натежали като олово крака тръгвам след Крес, изпълнена със страх какво ще видя от другата страна. Но се насилвам да мина. Успокоявам се с мисълта, че Херон и Блейз са зад мен, че не съм сама, но когато стигам до прага, осъзнавам, че сама или не, това няма значение. Абсолютно никакво значение.
Защото щом излизам на балкона и се приближавам до парапета след Крес, виждам, че градината е пълна с толкова много астрейски роби, че за нищо на света не мога да ги преброя. Много от тях плачат и риданията им изпълват въздуха. Някои са прекалено малки, за да вървят, и родителите им са ги вдигнали на ръце.
А навсякъде около нас, на всеки един от прозорците към градината, стои по едно от подобията на Крес — общо десет, облечени в черно, всяка една със стъклена сфера в ръце, вдигната високо над тълпата. Във вътрешността на тези сфери виждам този опалесцентен блясък, който не мога да сбъркам с нищо друго: веластра.
Избор
Единственото, което мога да направя, е да се взирам в хилядите хора, събрани долу, и в заплахата, надвиснала над главите им. Под всеки прозорец има по един астреец с блеснала кама в ръце. На всяко от тези десет лица са изписани ужас и объркване — хората нямат представа за какво са ги избрали. Може би дори си мислят какъв късмет е, че им дават оръжие, но аз ги виждам такива, в каквито ги е превърнала Крес: човешки оръжия, марионетки, които очакват някой да подръпне конците.
Колко са крехки тези стъклени кълба, вдигнати високо над главите им! Пуснат ли ги, счупят ли се, газът ще се освободи във въздуха и веластра ще завладее хората. Отровата е повече от тази, която Крес даде на Лайъс, повече, отколкото си мислех, че може да приготви — но е успяла. Каза ми, че все още не може да накара отровата да се разпространява така, както иска, но дори ако във всяка топка има само толкова веластра, че да отнеме волята на един човек — човека с камата — потръпвам, като си помисля какви поражения могат да нанесат тези десетима души. Хиляди хора, струпани в градината, невъоръжени и необучени — те са като агнета преди заколение, без дори да подозират какво ги очаква.