— Нито ти, нито тя трябва да сте тук — казва той и вдига шлема си. Спирос. Той почти не поглежда към мен и напълно избягва очите на Арт. — Казахме ти да държиш кралицата в палатката й.
— Но не ми казахте защо! — възразява Артемизия. — Не мислиш ли, че тя има право да знае какво се случва в нейния собствен лагер?
— Веднага щом разберем какво иска, кралицата ще го узнае, при това преди всички други. Но засега той е заплаха! — отсича Спирос с твърд глас.
— Той — повтарям аз. В съня ми Крес каза, че ще изпрати един-единствен вестител. — Берсерк ли е? — питам.
Спирос поглежда към мен и кимва.
— Това е наше предположение, Ваше Величество — казва той. — Но никой няма желание да се приближи до него достатъчно, за да го провери. Той върви през полето бавно и нашите стрелци само чакат заповед да пуснат стрелите си.
— И кой ще даде тази заповед? — искам да разбера, но Спирос вдига рамене. — Можете ли да ми кажете дали този човек е астреец?
Спирос поклаща глава.
— На мен ми прилича на каловаксиец, но предполагам, че може да е от всяка една от северните земи. Бледа кожа, светла коса.
— Ако е от Севера, не може да е берсерк — изтъквам аз.
— Сигурно е така — съгласява се Спирос. — Но ако се приближи прекалено много до лагера и полудее, може да убие и себе си, и всички нас. Никой не иска да поеме този риск.
Още един воин се обръща към нас. Жена.
— Крещи нещо — казва тя. — Не можем да разберем какво.
— Сега е близо и виждаме лицето му! — извиква трети воин с далекоглед, вдигнат към лицето му.
Пристъпвам крачка напред и протягам ръка.
— Може ли? — питам.
Воинът — подозирам, че е поредният член на екипажа на Драгонсбейн — поглежда към Спирос за разрешение. Той очевидно го дава, защото воинът ми подава далекогледа и се отдръпва настрана, за да имам място да огледам. Вдигам далекогледа към окото си.
Минават няколко секунди, преди да намеря самотията приближаваща се фигура, и малко по-дълго време, преди да фокусирам далекогледа достатъчно добре, за да видя ясно лицето. С треперещи ръце свалям далекогледа и го връщам на воина.
— Познавам го — промълвявам. — Това е един от вестителите на императора.
Защо да хабя войници за подобна мисия, когато един-единствен пратеник е предостатъчен?
Това беше само сън — казвам си отново, но съмнението не спира да ме гризе. Пропъждам тази мисъл от съзнанието си и се извръщам към Спирос.
— Оставете го да се приближи до портата и чуйте какво има да каже. После ми предайте съобщението. Аз ще събера останалите водачи и ще решим как да действаме.
Спирос кимва.
— Ще бъде сторено.
— И, Спирос — продължавам аз, — той не бива да узнава, че съм жива. Ако разбере, ще каже на императрицата и тя ще доведе всички армии, с които разполага, обратно тук, за да ме убие. Не сме подготвени да я посрещнем.
Той се замисля за кратко.
— Ще дам заповед.
Напрежението в кабинета на бившия комендант е толкова осезаемо, че полепва по кожата ми, като че ли съм влязла в гореща баня. Драгонсбейн е седнала в коженото кресло зад бюрото на коменданта и се е облегнала назад, вдигнала крака върху бюрото. Макар че изглежда съвсем спокойна, стиска ръце в скута си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й са започнали да побеляват.
Майли и Сандрин са заели другите два стола. Сандрин ми предлага своя, но аз поклащам глава. Трудно ми е дори да присъствам тук. Не мисля, че съм способна да седя спокойно.
Отправям се към Ерик, който е застанал до прозореца, облегнат на стената, с кръстосани пред гърдите ръце. Но щом приближавам, веднага се оттласква от мястото си и отива в другия край на стаята. Част от мен копнее да тръгне след него, за да го накарам да говори с мен, но има ли смисъл? Не мога да му кажа нищо ново. Точно сега е невъзможно да спасим Сьорен. Веднага щом стане възможно, ще съставим план. Думите не звучат успокоително дори за мен.
Никой не казва нито дума, докато чакаме новините — рязък контраст с настроението от последната ни среща. Тогава всички говорехме един през друг, но сега в кабинета цари тишина. Не съм сигурна кое от двете предпочитам. Камбаната най-накрая е спряла да бие, а лагерът е станал толкова тих, че всеки порив на вятъра и всяко птиче чуруликане ме карат да подскачам.
Каловаксийците за нищо на света нямаше да ни оставят да задържим мината. Ние го знаехме. Крес го знаеше, когато ни го обеща, знаех го и аз, когато приех предложението й. Това, за което преговаряхме, всъщност не беше мината — ставаше въпрос за моята смърт срещу шанса за моите хора да се възстановят достатъчно, за да се бият. Аз обаче не съм мъртва, а след като повечето от моите войници вече не са тук, ние съвсем не сме готови за бой. Е, предполагам, че нито Крес, нито аз сме получили това, което искахме.