— Да, но точно това е проблемът — отговаря Арт. — Нито един от робите, нито един от стражите, нито един от хората, които са работили в мината след обсадата, не знаел нищо за никакви извори. Никой не ги е виждал.
Отивам до отсрещната страна на палатката, облягам се на един от коловете и скръствам ръце на гърдите си.
— Но в това няма никаква логика! — казвам замислено. — Чух изворите още щом влязох в мината, още преди спомените ми да изчезнат. И мисля, че веднъж зърнах един от тях, но не съм сигурна. А ти… Който и да е този, от когото си взела Енкатрио, той със сигурност е получил отровата от мината.
— Човекът, който ми я даде, не я е налял лично. Съмнявам се, че би могъл да ми каже кой или кога е взел отровата. Може да е бил някой отпреди обсадата — разсъждава Артемизия. — Колкото до теб, не знам какво си чула и видяла, но всички доскорошни роби, с които говорих, казаха едно и също: колкото и надолу да са слизали в мината, не са виждали нито един извор. Отначало си помислих, че може би не са казали на императрицата, за да опазят тайната на изворите, но сега, току-що повториха същото и пред мен и ми се струва, че казват истината.
— Но ти си довела някого тук — казвам и поглеждам към сянката на жената от другата страна на палатката. — Какво знае тя?
— След всичките усилия да я намери, императрицата не искала да си тръгне с празни ръце — обяснява Артемизия. — Затова започнала да разпитва хората за други начини да създаде огнена отрова — нещо, което да има същия ефект като Енкатрио.
— И тази жена й е помогнала, така ли?
Арт отрича, като поклаща глава.
— Но познава човека, който й е помогнал. И нещо още по-важно: знае какво е казал този човек.
На пръв поглед жената, която Артемизия довежда в палатката ми, наближава четиридесетте, с повяхнала кожа, крехка фигура и прошарена черна коса. Погледът й е мрачен и предпазлив — след като е работила в мините повече от десетилетие, със сигурност е видяла ужаси, каквито аз не мога и да си представя. Предлагам й стол и тя приема, но сяда на ръба и стиска здраво ръце в скута си. Едва когато се взирам в нея, осъзнавам, че не може да е толкова възрастна, колкото си помислих отначало — бих се учудила, ако е на повече от двадесет и пет.
— Благодаря, че се съгласи да говориш с мен — обръщам се към нея аз. — Как се казваш?
— Страя — отговаря жената и ме поглежда с големите си тъмнозелени очи, които се отклоняват веднага щом срещат моите.
— Страя — повтарям аз и поглеждам несигурно към Артемизия, която е застанала зад нея, препречвайки входа, за да е сигурна, че никой няма да ни прекъсне. — Разбрах, че императрицата се идвала на мините, за да събере информация.
— Никой не искаше да й каже нищо, Ваше Величество! — уверява ме Страя с разтреперан глас. — Когато пристигна в лагера, косата й беше прибрана под копринен шал, увит около врата й. Макар че времето беше топло, носеше наметало, което я покриваше от врата надолу. Видяхме само лицето й. Устата й беше начервена, но виждах, че под багрилото нещо не е наред — устните й бяха черни и се белеха.
Спомням си как изглеждаше Крес, когато я видях за последен път — черните устни, обгореното гърло, побелялата коса. Изобщо не се беше опитала да прикрие ефекта от Енкатрио. Гордееше се с тези белези. Но, изглежда, невинаги.
— Ти разбираше ли какво се е случило с нея? — питам момичето.
Очите на Страя търсят моите и този път не се отклоняват. Тя преглъща и прехапва долната си устна.
— Имаше слухове — започва бавно тя. — Някои от хората в мините са чули стражите да казват, че вие сте я отровили. В нощта, в която тя пристигна, се върнах в бараките и момичето, което спеше над мен — Надя — ми каза, че със сигурност е било Енкатрио. Каза, че когато човек погълне подобна отрова и оцелее, се променя — и външно, и вътрешно.
Изправям се на стола си.
— Надя откъде е знаела толкова много за отровата? — питам Страя.
— Преди обсадата баща й е бил огнен жрец — отговаря тя. — Надя знаеше за мините какви ли не неща, за които ние, останалите, дори не подозирахме. Каза, че можела да избяга, ако знаела къде да отиде после, но смятала, че дори да успее да се измъкне от лагера, щяла да скита без посока, докато умре от глад, а да не говорим, че ако я открият, щели да я екзекутират. Познавах много хора, които биха предпочели смъртта пред веригите, но Надя не беше от тях. Тя смяташе да живее и да види края на каловаксийците.
Усещам как ми прилошава. Забелязвам, че Страя говори за Надя в минало време, и не е трудно да предположа, че Надя не е живяла достатъчно дълго, за да види веригите си строшени.