Ненадейно усещам болката от отсъствието на Сьорен — струва ми се, че сякаш някой е забил кинжал в ребрата ми, върти го и разсича плътта ми. Не знам дали е заради безнадеждността и несигурността на предстоящата битка, или просто защото съм тук, на това непознато място, съвсем сама, но той ми липсва и копнея за него.
Откакто Крес го отведе, не съм си позволявала да мисля прекалено много за отсъствието му. Не съм си позволявала да се питам къде ли е или какво му причиняват. Не съм си позволявала да си спомням за начина, по който спахме последните няколко вечери преди битката — как лежеше до мен, обвил тяло около моето, а сърцето му биеше в ритъм с моето. Не съм си позволявала да усещам липсата му като мой съветник, приятел или каквото и друго да беше той за мен.
Но трябваше да се досетя, че рано или късно чувствата ще ме надвият.
Стискам здраво клепачи и смачквам в ръцете си картата на Артемизия.
Ако Сьорен беше тук, щеше да ми напомни, че спечелихме битката край Огнената мина, че сега имаме повече войници от преди. Щеше да ми каже, че има хиляди хора, които зависят от мен, и че не мога точно сега да рухна и да започна да се съмнявам в себе си.
Но него го няма — не знам къде е. Представям си го в тъмницата под астрейския дворец, окован с тежки, ръждясали вериги. Представям си го затворен в някоя по-хубава стая с дупки, пробити в стените, през които Сенки наблюдават всяко негово движение. Представям си го мъртъв, с глава, набучена на копие край портата — предупреждение за всички, които може да замислят измяна, както някога набучиха там главата на Ампелио. Представям си го седнал на трона до Крес, неохотно, но и без да възразява, така, както правеше толкова години по време на царуването на баща си.
Крес. Мисълта за нея ме връхлита като порив на вятър, достатъчно силен, за да ме превие.
Не знам къде е Сьорен, но ще разбера.
Заварвам Крес седнала на една пейка в сивата градина, макар че сега сивотата се дължи не само на каменистата почва и безжизнените дървета. Сега всичко е покрито е дебел слой пепел, а от небето продължава да пада още, сякаш вали лек пролетен дъжд. Самата Крес сякаш също е покрита е пепел, но всъщност това впечатление се създава от роклята й, ушита от сиво кадифе, по-проста от всичко, което съм я виждала да носи преди. По нея няма скъпоценни камъни, дантела, златни акценти. Най-обикновено сиво кадифе с проста кройка, което обгръща плътно торса й и се разкроява на хълбоците. Деколтето е високо, до линията на шията й, но не прикрива овъглената, лющеща се кожа по нея.
Крес седи с наведена глава и със сключени в скута ръце. Чупливата й бяла коса е разпусната свободно и пада напред като завеса, която закрива лицето й. Отначало си мисля, че Крес се моли, но когато отмята глава и очите й намират моите, осъзнавам, че просто чака. Очаква мен.
Усмивката на черните й устни е мимолетна и студена, но все пак е усмивка.
— Закъсняваш — казва тя нехайно, сякаш галено ме смъмря, затова че съм се успала и съм пропуснала сервирането на чая.
— Или пък ти си подранила — отговарям със същия тон като нейния. Ако искам да я накарам да повярва, че съм само плод на въображението й, значи трябва да действам така, както очаква тя. Тази роля несъмнено е странна, но през годините съм играла и по-странни — преструвала съм се на безпомощна, на глупава, на покорна. Сега трябва само да се преструвам на мъртва.
Крес се размърдва и ми прави място на пейката. Сядам, макар че мисълта да бъда толкова близо до нея, ме плаши. Разделят ни само няколко сантиметра и присъствието й е толкова осезателно — никога не съм усещала по този начин присъствието на човек, когото сънувам — че чувствам топлината, която се излъчва от кожата й, виждам пулса, който тупти в гърлото й. Питам се дали и тя ме възприема така осезателно, и дълбоко се надявам, за мое собствено добро, че с нея не е същото.
Иска ми се веднага да я попитам за Сьорен, но това ще предизвика подозрения, затова просто продължавам да седя до нея и да мълча — чакам тя да заговори.
— Знаеш ли кое е най-абсурдното? — пита след малко Крес.
— Кое?
— Мисля, че ти завиждам — казва тя и се засмива. — Ти си мъртва и погребана, а аз съм жива. Ще спечеля тази война, Сьорен е в мои ръце, тронът е мой, короната е моя. Аз имам всичко, а ти нямаш нищо — ти си нищо. И все пак… — гласът й секва.