— За разлика от нас, искаш да кажеш — досещам се и разтривам слепоочията си. Този път главоболието, което пулсира в тях, няма нищо общо с мината. — И тъй като сега съм тук, предполагам, че очаквате да сложа край на тази несигурност.
— По-късно — отвръща Херон. — Когато ще можеш поне да вървиш сама.
— Добре съм! — уверявам го по-остро от необходимото.
Той не откъсва очи от мен. Понечва да каже нещо, но бързо
затваря уста и поклаща несигурно глава.
— Ако искаш да ме питаш нещо за мините, нищо не помня — казвам аз. — Последното, което ясно си спомням, е как влязох. Всичко след този момент ми е като в мъгла.
— С времето ще си спомниш — отвръща той. — За добро или лошо. Аз обаче за нищо на света не искам да говоря за онова, което преживях там. Мисля, че и с теб ще е така.
Преглъщам, сякаш да прогоня тази мисъл от ума си. Някой друг ден ще се тревожа за този проблем — в момента си имам предостатъчно грижи.
— Виждам, но нещо ти тежи — обръщам се към Херон. — Какво има?
Той претегля въпроса ми.
— Получи ли се? — отвръща с въпрос Херон.
Отначало не мога да разбера за какво говори, но после изведнъж си спомням причината да вляза в мините: контролът над огъня, който притежавах преди, беше отслабнал в резултат на страничния ефект от отровата на Крес. Влязох в мината, за да извлека от нея цялата си сила, с надеждата, че когато дойде време да се изправя срещу Крес, ще имам достатъчно мощ.
Дали се е получило? Има само един начин да разбера.
Вдигам лявата си ръка и призовавам огъня. Още преди да разтворя пръсти, усещам как под тях пулсира топлина, по-силна откогато и да било преди. Призовавам я и тя веднага пламва, сякаш е част от мен и постоянно се таи под повърхността. Сега гори по-ярко и е по-гореща, но има и нещо друго, което е по-силно от яркостта и горещината — нещо много повече. За да разкрия силата си пред Херон, я запращам във въздуха, задържам я там неподвижна, но все още жива, все още ярка. Очите на Херон се разширяват, но той не казва нищо. Вдигам ръката си, свивам и отпускам мускулите. Огнената топка следва жестовете ми и се превръща и тя в ръка. Размърдвам пръсти, а тя повтаря всяко мое движение. Свивам юмрук и тя прави същото.
— Тео — промълвява Херон и гласът му се превръща в дрезгав шепот, — видях докъде стига силата на Ампелио, когато ме обучаваше. Той не можеше да прави това.
Преглъщам, хващам отново пламъка, угасям го в ръката си и го превръщам в пепел в дланта си.
— Ако нямаш нищо против, Херон — изричам, приковала поглед в черния пигмент, който се размазва по кожата ми така, както някога короната от пепел, — би ли ми казал дали Мина е още тук? Имам предвид…
— Лечителката — помага ми той и кимва. — Да, още е тук. Помага на ранените. Ще я намеря.
Той излиза, а аз изтърсвам пепелта от ръцете си и я оставям да падне на пръстения под.
Когато Мина влиза в палатката, аз вече съм попривикнала да стоя изправена, макар тялото ми все още да не ми се подчинява докрай. Всяко движение — всяка глътка въздух — ми струва огромно усилие. Всички мускули ме болят. Мина като че ли веднага забелязва състоянието ми, само един поглед й стига да го разбере.
— Това е съвсем нормално — усмихва ми се съчувствено тя. — Когато аз излязох от мината, жриците казаха, че боговете са ме унищожили и са ме създали наново. И наистина имах такова усещане.
Кимвам и предпазливо сядам отново на леглото си.
— Колко време продължава? — питам я.
Мина вдига рамене.
— При мен болката продължи няколко дни, но при всеки е различно. — Тя замлъква и ме оглежда от главата до петите. — Това, което направи, беше невероятно глупаво. Как можа да влезеш в мината, когато вече притежаваше известно количество сила? Ти вече беше като съд, който е полупълен? Направо си просеше да те връхлети минната лудост. Нали го съзнаваш?
Забивам поглед в пода. Отдавна никой не ме е поучавал така, не и човек, загрижен за здравето ми. Мъча се да си спомня кой е последният, който го е правил. Вероятно е била майка ми. Предполагам, че и Хоа ме е гълчала по онзи свой безмълвен начин.
— Напълно осъзнавах рисковете — обръщам се към Мина.
— Ти си кралицата на Астрея! — продължава тя, сякаш не съм казала нищо. — Какво щяхме да правим без теб?
— Щяхте да продължите да се борите! — отговарям, сега по-високо. — Аз съм само един човек. Загубихме много повече по време на войната, много повече при самата обсада — и една от тези жертви беше майка ми. Винаги сме устоявали. Моята смърт нямаше да промени нищо.