— Затова ли правиш всичко това? — питам я. — Защото ми
завиждаш.
Тя отново се засмива, но този път звукът е по-остър.
— Би трябвало да ме познаваш по-добре, Тора! — отвръща тя. — Би трябвало да знаеш, че баща ми не е отгледал дъщеря, която се оставя да я ръководят чувствата. Имам да управлявам цяла държава, имам хиляди хора, които зависят от мен и търсят в мен силата. Какво си мислиш, че ще се случи, ако не им покажа тази сила? Колко време смяташ, че ще отнеме, за да се присъединя към теб Отвъд, каквото и да е то?
Хиляди хора зависят и от двете ни — мисля си аз и без да искам, усещам как сърцето ми омеква, макар и съвсем малко. Прогонвам тази мисъл от главата си и вместо това се съсредоточавам върху възможността, която тя ми предостави.
— Ами Сьорен? Защо го отведе, ако не си била водена от чувствата?
— Защото той може и да е предател, но е единственият, в чиито вени тече кръвта, даваща право на трона. Имам нужда от него. Засега — уточнява тя. — Но той не ми съдейства.
Сега е мой ред да се засмея.
— Е, ти какво очакваше, Крес? Че след като го завлечеш обратно в двореца, той ще стане твоят чаровен принц, ще започне да ти рецитира любовни поеми и ще вплита цветя в косите ти?
На лицето й се изписва озлобление.
— Очаквах да има поне малко чувство за самосъхранение — казва тя. — А не да се цупи в килията си и да отказва да яде, да пие и да говори с мен, без значение какво правя, за да се опитам да го… убедя.
В килията си. Значи Сьорен е в тъмницата. И отново се е върнал към уроците, на които го е научил баща му като дете — нито да яде, нито да пие, докато е заложник. Сигурна съм, че рано или късно ще му дадат насила храна и вода, ако вече не са го направили, но той показва, че е заложник, че не се извинява и не моли за прошка.
Едва когато Крес го казва, осъзнавам, че съм се страхувала дали не е направил точно това. Години наред Сьорен изпълняваше заповедите на баща си, макар да знаеше, че са несправедливи. Когато премина на наша страна, той го направи заради мен — вярваше, че е влюбен в мен и копнееше за бъдеще, в което можем да бъдем заедно. Част от мен се е страхувала, че сега, когато знае, че съм мъртва, може да стане пак такъв, какъвто беше преди.
Но не го е направил. Може би решението му не е било повлияно от мен толкова много, колкото си мислех. Може би изобщо не е било заради мен.
Опитвам се да не си представям какво точно е направила Крес в опитите си да го убеди. Баща й беше прочут с уменията си да изтръгва от затворниците информация и съдействие, при това без да разполага с огъня, който може да призове винаги, когато му потрябва помощ.
— Може би страданията му се струват по-приемливи от твоята компания — предполагам аз.
Виждам, че тази мисъл вече й е минавала през ума. От сега нататък ще я чува отново и отново, изречена от моя глас. Надявам се, че това ще я подлуди.
Но Крес само вдига рамене. Ако тази мисъл я безпокои, значи го прикрива много добре.
— Баща ми казваше, че всеки човек има точка на пречупване.
— Навярно е бил прав — казвам аз. — Но според мен баща ти смяташе, че аз съм стигнала до тази точка преди десет години, и тази грешка му струваше живота.
— Аз не съм баща си — отговаря Крес. — Няма да допусна същите грешки. Аз не те подцених, няма да подценя и Сьорен.
Тя се изправя и изтърсва пепелта от полата на роклята си. Преди да си тръгне, се обръща към мен и се усмихва тъжно.
— Не се тревожи, Тора — казва тя. — Когато вече няма да имам нужда от него, ще му позволя да се присъедини към теб в царството на смъртта. Това няма ли да е проява на доброта?
Вярвай
Един вик ме изтръгва от съня, но ми трябва малко време, преди да осъзная, че този вик излиза от собствената ми уста. Сядам на постелките си, задъхана и обляна в пот. Краката ми са ужасно омотани в чаршафите. Сънят все още витае в покрайнините на съзнанието ми като песъчинки, полепнали по мокра кожа — истински, но само временни. Вече усещам как започвам да забравям подробностите, колкото и да се мъча да не го допусна.
Чергилото се вдига и Блейз връхлита вътре с изваден меч. Погледът му е тревожен и див. Вижда, че съм сама в леглото, и се отпуска, макар че не прибира меча си.
— Какво правиш? — питам, унесена още от съня.
— Артемизия трябваше да поспи — отговаря той задъхано. — Предложих аз да поема нощната смяна пред палатката ти, а после те чух да крещиш. Било е просто кошмар, нали? — догажда се той, но не поглежда към мен — вместо това се съсредоточава върху земята до постелките ми.