Блейз е свикнал с кошмарите ми. Вижда въздействието, което оказват върху мен, дори и след като се събудя, защото в двореца беше една от моите Сенки. Но това не беше обикновен кошмар. Изобщо не беше кошмар. В него нямаше нищо плашещо, никакво чувство на ужас. Не видях смъртта на майка си, не усетих как собствената ми смърт ме дебне съвсем наблизо. Бяхме само аз и Крес и си говорехме в сивата градина, както сме го правили хиляди пъти. Цялата сцена излъчваше особено спокойствие.
Защото Крес си мисли, че си мъртва — напомням си. Ако знаеше, че не съм, нямаше да е толкова спокойна. Сега вярва, че е победила, че сме постигнали един вид примирие, което ме е оставило без избор, без глас. Онова примирие, което отново ме превръща в неин домашен любимец.
— Пак видях Крес — обръщам се към Блейз, вместо да му обяснявам всичко това. Последното, което искам, е да си помисли, че изпитвам съчувствие към нея. — Каза, че Сьорен е в тъмницата, но скоро ще го екзекутира.
Блейз въздъхва мъчително и раменете му се прегърбват.
— Тео… било е само кошмар. Нищо повече.
Все още е забил поглед в пода и когато поглеждам надолу, разбирам защо. След цялото това мятане в леглото, въртене и потене, памучната ми нощница е полепнала по кожата ми, смъкнала се е от едното рамо и го е разголила. Сигурна съм, че Блейз ме е виждал и по-разсъблечена — роклите, които императорът ме караше да нося в двореца, бяха далеч по-оскъдни, но сега е различно. Сковаността от последния ни разговор тежи върху плещите ми с такава сила, че ме задушава.
Завъртам глава, за да я проясня, и придръпвам нощницата върху рамото си.
— Не беше просто кошмар. Ако имаше начин да го видиш, ако можеше да го почувстваш, щеше да разбереш. Усещам присъствието й, усещам го така, както усещам сега твоето.
— Не е възможно — настоява той.
Прехапвам долната си устна, а после му разказвам какво сме разбрали с Артемизия — че отровата е в кръвта на Крес.
Когато свършвам разказа си, лицето му е станало пепеляво. Не го обвинявам — самата аз едва ли някога ще свикна с мисълта, че кръвта на Крес тече в тялото ми.
— Това не означава нищо — настоява Блейз. — Изобщо не е сигурно, че сънувате едни и същи сънища.
— Не знаем какво означава — отговарям аз. — Но Сьорен е в тъмницата. Отказва да се ожени за нея и така да затвърди претенциите й към трона, което го превръща в заплаха за тези претенции. Тя не смята да го остави жив още дълго. Доведи ми Херон. Трябва да съобщим на Ерик.
Още преди да свърша, Блейз завърта глава в несъгласие.
— Не, не можеш да рискуваш да издадеш прикритието на Ерик само заради някакво предчувствие, което не можеш да докажеш. Той сам ще намери Сьорен, когато влезе в двореца.
— Може да няма време да чакаме! — отвръщам. — Крес познава Ерик. Знае, че със Сьорен са приятели. Вече може дори да е разбрала, че са братя. Положително знае, че това е една от основните причини Ерик да ни предаде, затова няма да му каже къде се намира Сьорен — ще мълчи дотогава, докато може. Ще се възползва от тази тайна, за да го измъчва, ще я превърне в оръжие, когато иска да го накара да направи нещо.
— Не можеш да си сигурна — възразява Блейз.
— Познавам я добре — напомням му аз. — Повече от всеки друг знам как работи умът й.
Отначало той не казва нищо, но накрая ме поглежда и зелените му очи срещат моите.
— Ти това ли би направила, ако беше на нейно място? — пита той.
Няма нужда дори да мисля за отговора.
— Да. Това е единственият умен ход. Крес със сигурност знае, че не бива да се доверява на един предател. Няма да бърза да го приеме безусловно. Ще използва всяка информация, както и всички дарби, които ще й предостави той — да се надяваме, че нито едното, нито другото ще са особено големи — но със сигурност няма да му се довери. Едва ли ще се отнасят с него много по-добре, отколкото със заложник. Нещо повече: не мога да си представя, че каловаксийците горят от нетърпение да приемат гораките за съюзници. Крес предложи това примирие, затова трябва да удържи на думата си, но ще търси възможност да ги върне назад. Това е единственият начин да запази уважението на поданиците си — нещо, което и бездруго й е трудно.
— И това ли ти каза тя? — пита Блейз. Няма как да не забележа подигравателната нотка в гласа му.
Нещо в мен се променя. Ръцете ми се сгорещяват и макар че само по себе си това не е нещо необичайно, този път чувам високо изпукване, когато от върховете на пръстите ми изскачат пламъци и подпалват чаршафите. Отначало всичко се случва бавно, но после огънят сякаш избухва. Бързо погасявам пламъците от ръцете ми, а Блейз взема от подноса до постелките чашата с вода и я излива върху завивките, така че и те угасват.