Минават няколко секунди. Не казвам нищо, той също.
— Добре ли си? — пита ме той с по-мек глас. Би трябвало да предпочитам този тон пред подигравателната нотка, но не е така. Тази мекота ме кара да се чувствам като инвалид.
— Добре съм — отговарям студено. — Помолих те да доведеш Херон. Може и да не си съгласен с мен, но нямам нужда от съгласието ти.
В първия момент Блейз не помръдва — само ме гледа невярващо. Най-накрая кимва и лицето му става съвсем безизразно.
— Ще отида да го намеря — казва той. После се поколебава. — Силата ти е голяма, но не знаеш как да я използваш.
Сега усещам топлина в бузите.
— Артемизия и Херон ми помагат…
— Артемизия и Херон контролират превъзходно собствените си сили, но не разбират твоята — нито нейната природа, нито силата й. Да разчиташ на тях, е все едно да се опитваш да наденеш конска юзда на врата на лос. — Той прави кратка пауза. — Аз обаче мога да ти помогна. Ти не си на ръба на минната лудост, както бях аз, но що се отнася до силата, твоята дарба е по-близка до моята, отколкото до техните, а огънят е по-близък до земята, отколкото до вятъра или водата.
Усещам раздразнението по кожата си, макар да знам, че е прав. Няколкото урока е Херон и Артемизия ми помогнаха, но така и не изпитах увереността, че правим точно това, което трябва.
— Ти каза, че ще се справя и без теб — напомням му.
Блейз отклонява погледа си и стисва устни.
— Може би ще се справиш — казва той. — Но бих искал да ти помогна, стига да мога.
Поколебавам се. Той ме нарани, аз него на свой ред — също, но отсъствието му ми причиняваше болка.
— След като говоря с Херон — отвръщам. — Преди да продължим към Водната мина. Разполагаме само с около половин час, но…
— Това ще бъде добро начало — прекъсва ме Блейз.
Разказвам на Херон какво съм видяла и го моля да го предаде на Ерик. За разлика от Блейз, той не възразява. Вместо това ме поглежда сериозно, здраво стиснал в дланта си моло вару.
— Не ми вярваш — казвам аз, защото той продължава да мълчи.
Херон поклаща глава.
— Не знам вече на какво да вярвам. Знам само, че Ерик играе опасна игра в двореца. Ако го разкрият или ако императрицата го заподозре само, че е шпионин, ще го убият. Кажи ми, че си достатъчно сигурна, за да поемеш този риск, и тогава ще съобщя на Ерик. Но те моля да бъдеш сигурна, Тео.
Отварям уста, за да го уверя, че съм сигурна, но думите не искат да излязат. Не мога да излъжа Херон, не и за това.
— Не съм сигурна в нищо — отговарям аз. — Не съм сигурна в нито едно от решенията, които взех, откакто преди толкова месеци реших да се срещна с Блейз в избата. Но ако бях чакала, докато се уверя, все още щях да съм там, следена от Сенките си, и да чакам спасение, което нямаше да дойде никога.
Отначало той не казва нищо.
— Мислиш ли, че рискът си заслужава? — пита той.
— Не знам какво да ти отговоря — признавам аз. — Но мисля, че Ерик ще установи дали си заслужава. Поне му предай какво съм казала. Дай му информацията и го остави да прави с нея каквото сам реши.
Херон все още изглежда притеснен, но кимва в съгласие.
— Ще ми трябва време, за да му предам всичко — казва той и поглежда към моло вару. То е голямо колкото дланта му и златната му повърхност е гладка и съвсем чиста. Херон кимва към незапалената свещ на подноса ми. — Може ли? — пита той.
Посягам към свещта и стискам фитила между палеца и показалеца си. Огънят лумва със същата лекота както дишането, запалва фитила и се превръща в малко, стабилно пламъче. Пускам го, разтърсвам ръка и угасям огъня, който все още гори по пръстите ми.
Херон сяда до свещта и започва да преобръща моло вару в ръцете си, преди да го остави на подноса и да бръкне в джоба на панталона си. Изважда сребърна игла и доближава върха й до пламъка на свещта.
— Той ти липсва — нарушавам мълчанието аз.
Херон се засмива отривисто, без да вдига поглед от свещта.
— Не му го казвай! — предупреждава ме той. — Няма нужда да подхранваш самомнението му.
Поколебавам се.
— Ерик само се перчи — казвам после. — Не приемай фукането му прекалено сериозно. Сигурна съм, че и ти му липсваш.
Върхът на иглата започва да се обагря в оранжево и той я дръпва от пламъка. Притиска върха към повърхността на моло вару и започва да пише.
Когато отново проговаря, челото му е сбърчено от усилията да се концентрира, а очите му не се откъсват от моло вару.