— Не исках никой никога да ми липсва повече, не и след Леонидас, но има хора, които просто си пробиват път в живота ти, и когато тези хора си отидат, в живота ти зейва бездна, която не можеш да запълниш с нищо — казва той и вдига поглед към мен. — Но няма нужда аз да ти казвам какво е някой да ти липсва. На теб не ти ли липсва принкити?
Поколебавам се. Чувствата на Херон към Сьорен са сложни, меко казано. Не мисля, че двамата някога ще се нарекат приятели, но изглежда, че поне са постигнали нещо като примирие.
— Липсва ми — отвръщам. — Презираш ли ме заради това?
Този въпрос го изненадва; иглата застива върху повърхността на камъка. Херон вдига глава и ме поглежда в очите.
— Защо да те презирам?
— Защото фактът, че той ми липсва, ме кара да изглеждам слаба — отговарям. — Заради произхода му и заради онова, което е направил. Знам за всичките му грехове. Знам, че ръцете му са покрити с кръв… И знам, че и ти го знаеш. Но той видя истинската ми същност. Проумя черти от природата ми, които никой друг не искаше да признае, че съществуват. Без него се чувствам точно така, както каза ти — в живота ми зейна бездна.
— Това не те кара да изглеждаш слаба, Тео — уверява ме Херон и отново започна да пише върху камъка. — Само показва, че си човек.
От устните ми се изтръгва тих смях.
— Може би. Но аз не съм родена да бъда човек. Родена съм да бъда кралица.
— Никой не казва, че не можеш да бъдеш и двете едновременно — отговаря той. Очевидно е довършил съобщението, защото оставя иглата на подноса. — Той ти липсва и имаш право да ти липсва, но всеки път, когато си била принудена да избираш между него и страната си, си избирала Астрея. Винаги ще избираш Астрея, каквото и да ти струва това. Според мен това именно те прави кралица и нищо друго не би могло.
И Блейз ми каза същото — че винаги ще избирам Астрея пред него. Не мисля, че го каза осъдително, но е прав: това, което ми остава след този избор, не му е достатъчно. Може би никога няма да бъде достатъчно за никого. Може би точно затова майка ми и всички жени, седели на трона преди нея, така и не са се омъжили. Подобна отдаденост изисква от нас повече, отколкото можем да дадем. Може би да си кралица, означава да си сама. При тази мисъл ме побиват тръпки. Усещам празнота и безнадеждност.
Майли
Намирам Блейз в самия край на лагера с канче кафе в ръка. Слънцето току-що се е подало над хоризонта и лагерът едва е започнал да се събужда. Разполагаме с може би половин час, докато всички се приготвят и съберат багажа, за да потеглим. Както каза Блейз, това ще е само някакво начало.
— На какво те научиха Херон и Арт? — пита той, когато ме вижда, без да губи време за предисловия.
— Да хвърлям огнени кълба — отговарям.
— Покажи ми.
Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, и се съсредоточавам върху една голяма скала на около три метра от нас. Призовавам огъня върху пръстите си и когато го хвърлям, запращам с него и мощта си точно както ми каза Артемизия. Огънят се блъсва в стената, преди да падне на тревата и да се превърне в буца пепел. Всичко минава както обикновено и според мен е впечатляващо, но Блейз поглежда към скалата, намръщва се и свива устни.
— Това ли е всичко? — пита той.
— Уча се едва от няколко дни, при това само когато имаме малко време — отвръщам отбранително.
— Амбициите ти са прекалено малки за сила като твоята — казва той.
Свивам рамене.
— Как иначе да започна? Херон казва, че се започва с малко и постепенно се преминава към по-голямото.
— Обикновено е точно така — съгласява се Блейз. — Но когато човек е силен колкото теб — или дори колкото мен — е по-трудно да ограничи мощта си до нещо толкова малко, отколкото да я използваш за нещо по-голямо. — Той млъква и оглежда полянката. — Ето там — посочва той към едно голямо дърво от другата страна, отдалечено от нас поне на петнадесет метра. — Удари го.
— Не искам да го унищожавам — казвам аз.
— То вече е унищожено — изгнило е — уверява ме той. — Това дърво вече е мъртво. Хайде, удари го! И не си представяй, че хвърляш огнено кълбо. Представи си, че изпращаш… вълна.
— Вълна — повтарям аз и се намръщвам.
— Просто опитай.
Въздъхвам и се обръщам към дървото. Поемам си дълбоко дъх и оставям огъня да се надигне в мен, да се съсредоточи в ръцете ми, докато усещам, че вече не е само малко кълбо, което е лесно за насочване. Оставям го да нараства все повече и повече и когато е толкова огромно, че сякаш ще ме погълне, го запращам, както ме научи Артемизия — не само с ръце, а с гърдите си и цялото си същество. Следва смъртоносно изригване на огън и мощ. Истинска вълна, точно както каза Блейз.