— Добре — съгласявам се. — Но ако пак започнеш да се караш с хората, няма да те защитавам.
— Нямам нужда от защитата ти — отговаря тя. — Но сега, когато всички каловаксийци си тръгнаха, предполагам, че няма да има подобни проблеми.
Ерик не е каловаксиец — искам да възразя, но трябва да си държа езика зад зъбите, затова просто кимвам.
— Отначало си помислих, че си избрала странен страж — казва Майли и поглежда над рамото ми към Артемизия, която товари дисагите на коня с една ръка и държи чашата кафе с другата. Аз със сигурност не мога да правя и двете неща едновременно, но тя успява, при това със завидно изящество. — Изглежда прекалено крехка, за да устои дори на рояк оси, камо ли на убиец. Но трябва да призная, че е учудващо свирепа.
Артемизия не отговаря, но раменете й се сковават и аз разбирам, че е чула.
— Ако искаш да разбереш точно колко е свирепа — обръщам се аз към Майли, — давай, продължавай да се държиш снизходително и да се правиш на глупачка. Макар че е в твой интерес да изчакаш, докато вече не държи чаша с димяща течност.
На лицето на Майли се изписва искрено притеснение. После тя поклаща глава и се отдалечава. Струва ми се, че я чувам да се смее едва чуто.
— Не я харесвам — обажда се Артемизия, когато Майли вече не може да ни чуе.
— И аз — отговарям. — Но тя е права: наистина имаме нужда от нея.
Вода
Минават три дни, докато стигнем до гората Перея. Три сутрини обучение с Блейз. Три нощи на продължителни спорове с Майли, Артемизия и Херон какво да правим, когато действително стигнем до Водната мина. Останалите ни воини чакат в засада под прикритието на гората, но нямаме достатъчно численост, за да превземем мината със сила… Поне не без тежки загуби, които не можем да си позволим.
Би ни било от полза, ако знаем какво да очакваме, но колкото повече някой се опитва да накара Артемизия да ни разкаже подробности за мината, толкова повече се ядосва тя.
— И през ум не ми е минавало, че ще се върна там! — тросва се тя най-накрая. — Когато най-сетне се махнах, се опитах да залича тази мина от съзнанието си веднъж завинаги!
Единственият план, с който се съгласихме, е много неопределен: да ги ударим по слабите места с всички сили.
Спираме се там, където гората Перея се среща с езерото Кулан. Там конете ни могат да се напият с вода, по два наведнъж, докато останалата част от армията ни се разпръсва и търси прикритие в гората. От заслонения от дървета бряг мога да различа едва-едва стените на лагера и Водната мина от другата страна на езерото. За разлика от стените на Огнената мина, тези тук са изградени от плоскости студен метал — навярно железни, ако се налага да предположа. Това е предпочитаният метал на каловаксийците, когато златото е непрактично. Стените не изглеждат особено здрави, но когато го споменавам пред Арт, тя поклаща глава.
— Те не са построени, за да са здрави. Около Огнената мина нямаше стена, защото километрите от пясъци, които я заобикаляха, предлагат добра защита от огнената магия. Стената тук не е, за да предотвратява нападения отвън, а за да обуздава водната магия на хората вътре.
Боса, Арт нагазва до глезените в езерото, навила крачолите си малко под коленете. Промяната, която предизвиква у нея водата, е удивителна. Да призовава вода за конете и хората, й костваше много, уморяваше я и я правеше по-заядлива от обикновено, но сега животът се е върнал в нея. Изглежда в мир със себе си, макар че мир не е дума, която бих свързала с Арт.
— Поне засега имаме предимството на изненадата — казва тя. — Ако бяха разбрали, че идваме, щяха да изпратят патрул навън. Но те не очакват нападение — във всеки случай не и от тази посока.
— Жалко, че не можем да се приближим от тази посока — отбелязвам аз и се намръщвам. Скръствам ръце на гърдите си и оглеждам езерото. — Нямаме лодки, а и не можем да докараме корабите от океана до тук.
— Наистина не можем — въздъхва Артемизия. — Но ако беше възможно, нещата щяха да са много по-прости.
— Бих се зарадвала на малко простота — съгласявам се аз. — На известна промяна.
— Няма ли да ти липсва рискът? Сложните планове, които не могат да се изпълнят до последния момент точно преди да е станало прекалено късно? Признай си, че щеше да ти липсва това усещане — отвръща иронично Артемизия.
Изсумтявам.
— Не, никак! Наистина вярвах, че досега все ще сме измислили нещо. Но ето че сме тук, останалите ни воини са заели местата си, без да ги видят, а все още не знаем как да нападнем.