— Искаш да ни използваш за разсейване — повтаря Артемизия.
Майли поглежда към мен за помощ.
— Това не е само разсейване — казвам аз. — Ние ще ги атакуваме от друга посока, просто отдалеч. Виждала съм как вие тримата можете да използвате силите си — дори от гората пак ще можем да помогнем. Херон, ти можеш да им изпратиш същинска ураганна буря. Артемизия, ти можеш да спечелиш на войниците ни още повече време. Сега, когато си толкова близо до водата, можеш да призовеш вълните и да ги запратиш срещу стените на мините. Сама го каза — те не са построени, за да устоят на нападение. Може и да не сме в състояние да изпратим хора през езерото, но това не означава, че не можем да атакуваме оттук по друг начин
Това кара Артемизия да се усмихне широко.
— Една голяма вълна положително ще стигне, за да унищожи стените, както и голяма част от лагера.
— Да не забравяме, че в лагера има невинни хора — всъщност невинните са повече от стражите — напомня й Херон с тих глас.
— Прав си. Е, добре, значи малки вълни — съгласява се Артемизия, но изглежда раздразнена.
— Що се отнася до теб, Блейз — продължава Майли, — чух, че си унищожил три кораба от по-голямо разстояние от това, на което ще се намираме ние.
Потръпвам, когато си спомням как Блейз използва дарбата си, за да разбие каловаксийските кораби пред Огнената мина, дъска по дъска, как това усилие едва не го уби — едва не уби всички ни — преди Артемизия да го повали в безсъзнание и да му спаси живота.
— Мисля, че това не е най-уместният пример — измърморвам аз.
Това, за което говорим — разстоянието, мащабът на действията ни — изисква голяма мощ. Изключително голяма. Отново си представям врящото гърне, както Мина описа Пазителите като Блейз, Лайъс и Гризелда — онези, чиито сили не са съвсем стабилни, макар че самите те не са и берсерки.
Стомахът ми се стяга на възел. Преди да унищожи корабите, Блейз каза, че не би използвал силите си до краен предел, ако аз го помоля да не го прави. Сега обаче не мисля, че бих могла да го спра.
— Тръгваме след вечеря — обръщам се към Майли. — Има една тясна част от езерото, съвсем близо, на запад от нас, която е достатъчно плитка, за да я прегазим. Отведи нашите войници, за да се присъединят към другите. Дванадесетте души с дарби ще останем тук и ще нападнем призори. Веднага щом започнем, нападате и вие.
Майли кимва и ме измерва с поглед, който не ми харесва. Струва ми се, че си съставя мнение за мен, и не съм сигурна какво да мисля.
— Което означава, че сега трябва да се нахраниш — казвам натъртено. — И да се изкъпеш. Артемизия е права — наистина започваш да вониш.
Нападение
Веднага щом се стъмва съвсем, Майли потегля с легиона си под прикритието на мрака. Аз оставам на брега заедно с другите и ги наблюдавам как се отдалечават. Чудя се колко ли от тях ще видя пак. Ненадейно ми се приисква да ги бях опознала по-добре. Мисля, че съм говорила само с неколцина от тях, а дори и техните лица и имена се сливат в съзнанието ми.
Сьорен помни името на всеки, когото е убил, дори девет години по-късно. И да бяхме достатъчно многобройни, за да спечелим тази битка, неизменно щяхме да дадем жертви. Тяхната кръв ще опръска ръцете ми. А дори не знам имената им.
Извръщам се и бавно се отправям обратно към малкия лагер, който сме направили — постелки, разстлани под открито небе, и един угасен огън.
Общо сме дванадесет, но дори и това ми изглежда прекалено много. Освен приятелите си, познавам само Гризелда и Лайъс, а те двамата така се страхуват от мен, че едва дръзват да измърморят по някоя дума в мое присъствие. Но от другите шестима не съм чула дори толкова — двама мъже и четири жени, чиято възраст е трудно да се определи. Някои може да са на по шестнадесет-седемнадесет, други — над четиридесет, но годините на недохранване и тежък физически труд карат всички да изглеждат едновременно и стари, и млади: е жълтеникава кожа, неспокойни очи и прошарена коса. Ръцете им са покрити е толкова много белези, че едва се вижда гладка кожа — донякъде приличат на моя гръб. Предполагам, че без значение от възрастта им, всички те са преживели много, прекалено много болка и страдания.
И все пак са тук. Готови да рискуват да понесат още.
Артемизия и Херон седят един до друг, близо до угасения огън, с купички хладка яхния в ръце. Моло вару лежи на земята помежду им, все още гладък и непроменен. Херон ми махва да се приближа, но аз поклащам глава. Струва ми се, че точно сега не съм приятна компания, а че стомахът ми не може да задържи никаква храна — това го знам със сигурност. Вместо това тръгвам покрай периметъра на лагера, скръстила ръце на гърдите си, за да прогоня студа. Намираме се толкова близо до езерото, че въздухът е леден.