Гората е спокойна, шумът на гласове от лагера едва се чува над пращенето на клони и шумоленето на листа над главата ми.
— Нали не си забравила, че сега притежаваш дарбата на огъня? — стряска ме някакъв глас.
Обръщам се и виждам Блейз, седнал с кръстосани крака до дънера на едно дърво. Макар да знам, че говори на мен, очите му остават сведени надолу, съсредоточени върху пръстта, събрана в дланите му. Мълчаливо гледам как я прехвърля с дарбата си от едната ръка в другата и обратно. Това е само номер, който човек може да покаже на детско увеселение, съвсем безполезен, но ръцете на Блейз изобщо не трепват. Пристъпвам към него и той вдига глава. Очите му не се променят, остават си същите, а пръстта пада обратно на земята.
— Не искам да хабя дарбата си — казвам аз. — Утре ще имам нужда от всичкия огън, който мога да призова. И ти трябва да се опиташ да се въздържаш.
Той поклаща глава.
— Сега земята ни заобикаля от всички страни и това само по себе си ме изпълва с нови сили, но дори и да не беше така… моята дарба не действа по този начин. Тя не е кладенец, който може да пресъхне. Силата е просто… самата моя същност. Тя не може да се изчерпи.
— Физическите ти сили обаче могат — напомням му аз, но той само свива рамене.
— Не можем да сме сигурни, нали? Никога не сме изпробвали тази теория.
Изнервя ме начинът, по който го казва — някак небрежно!
— Утре — изричам бавно аз — аз ще задържа твоя камък на Духа. Няма да имаме нужда от твоята дарба.
Той бавно издиша, откъсва поглед от очите ми и отново навежда глава.
— Тео, ние водим война — казва той. Като че ли не знам! Като че ли разполагам с лукса някога да го забравя! — Не храня илюзии, че ще остана жив да видя края й, и изобщо не ме интересува, че ще умра. Стига накрая ти да седнеш на трона, с удоволствие ще наблюдавам развръзката от Отвъд.
Присядам до него, като внимавам да оставя разстояние помежду ни. Искам да подхвана нов спор, да му кажа пак, че имам нужда от него. Че няма да се справя без него. Че не знам какво ще правя, ако него го няма.
Ненадейно обаче ме пробожда съмнение. Вече не съм сигурна, че е вярно. Обичам Блейз и знам, че ще усещам загубата му като отворена рана в гърдите до края на живота си — като бездна, както каза Херон. Не искам да го загубя. Но нямам нужда от него, не и по начина, по който имах допреди няколко месеца. В астрейския дворец той беше моята котва, моята връзка с един живот, който едва си спомнях, и с човека, когото исках да бъда. Но сега съм тук, стоя с гордо вдигната глава. Аз съм кралица Теодосия и знам коя съм. Може и да искам Блейз да е до мен, но нямам нужда от него така, както преди.
— Обичам те и ти го знаеш — промълвявам.
— Знам — отвръща той.
Думите остават да трептят помежду ни — нито утешителни, нито болезнени, просто факт, който, макар и несъмнено верен, не означава толкова много, колкото би трябвало, когато го сравним с всичко останало. Иска ми се да означаваше. Иска ми се тези думи да можеха да спрат времето и да сложат всичко в света отново в порядък. Иска ми се да имаха силата да спасят Блейз, Астрея и дори мен, но те са само думи. Не могат да постигнат нищо.
— Ще задържа твоя камък на Духа, но ще го извадя, ако имаме нужда. Само в краен случай — казвам след малко. — Ако имаме нужда от теб, така да бъде. Но това няма да се случи. Не и утре. Стига да отвлечем вниманието им така, че Майли да прекара достатъчно войници през портата, няма да е трудно да спечелим битката. Няма смисъл ти да се жертваш.
Отначало той не казва нищо, но най-накрая кимва, приковал поглед право напред. Изцапаната му с кръв ръка посяга към моята, но той премисля и слага и двете си ръце на коленете.
— Само в краен случай — казва той с равен, спокоен глас, сякаш говорим за менюто за вечеря, а не за смъртта му.
Когато слънцето изгрява кървавочервено над Далцийските планини, двамата с Херон нанасяме първия удар: аз оформям огнено кълбо в ръцете си, разширявам го все повече и повече, правя го по-голямо от главата си и го запращам към отсрещния бряг на езерото с цялата си сила. Само по себе си кълбото може да измине не повече от метър, но тук се намесва Херон: изпраща порив на вятъра, достатъчно силен, за да го пренесе, но и достатъчно лек, за да поддържа жив пламъка му. Вместо да задуши огъня, въздухът го подхранва, прави го още по-буен, така че когато най-накрая се удря в стената, звукът от сблъсъка отеква в гората зад нас като гръмотевица.