— Ще успееш ли? — питам я тихо.
Тя е изцяло съсредоточена върху водната спирала, но кимва. Изражението й е напрегнато и уверено. Отварям уста, за да й напомня за другите, за това какво ще се случи, ако не улучи, но бързо я затварям. Артемизия го знае. Знае рисковете. Щом е сигурна, че ще успее, тогава аз трябва да бъда сигурна в нея.
— Давай! — окуражавам я.
Няма нужда да повтарям. Веднага щом думата излиза от устните ми, тя отново сваля ръце, стисва здраво очи, косата й с ослепително сини връхчета се развява диво около раменете й. Когато дланите й удрят земята, звукът отеква в ушите ми с такава сила, че не чувам нищо повече. Мога само да наблюдавам как съвършената водна спирала се извива в арка над желязната стена, право към центъра на лагера, и се стоварва там с цялата си сила.
Когато слухът ми се възвръща, повърхността на езерото е отново съвсем гладка, сякаш не се е случило нищо. Аз обаче знам, че не е така. От всички страни на лагера текат реки, пробиват си път през останките от стената и се връщат обратно в езерото.
До мен Артемизия се е свлякла на едно коляно, подпряла ръце на земята, и раменете й се вдигат и спускат всеки път щом си поеме дъх.
— Успя ли? — питам я.
Тя с усилие вдига глава и обезумелите й очи срещат моите.
— Няма да разберем, преди всичко да свърши и да видим с очите си.
Кимвам и оглеждам останалите от групата ни. С изключение на Блейз, Лайъс и Гризелда, всички са запъхтени. Тези от нас, които притежаваме дарбата на Огъня, можем да продължим, но без Херон, който да пренася пламъците ни през езерото, няма да има особена полза.
— Ние бяхме дотук — заявявам. — Да си съберем нещата и да тръгваме към мястото на срещата. Който и да ни чака там, ще знае нещо.
— Мога още — обажда се Херон. — Ще изпратим още огън.
Поклащам глава.
— Артемизия вече наводни почти целия лагер — огънят няма какво да подпали. А малкото, което можем да постигнем, не си струва усилието да влачим безчувствените си тела по целия път нататък. Не, направихме всичко, което можем.
— Не всичко — обажда се Блейз. Гласът му е тих и напрегнат като въздуха, преди да блесне мълния.
— Разбрахме се, че ще разчитаме на теб само в краен случай — напомням му аз и ръката ми се плъзва в джоба на роклята. Знам, че гривната със скъпоценния му камък е там, вътре, но ненадейно изпитвам нужда да се уверя. Допирът на коравия студен метал ме успокоява. Стисвам го здраво и ръбовете се забиват болезнено в дланта ми.
— Нищо не подсказва, че имаме нужда от теб — казвам аз. — Майли не е дала сигнал, което означава, че е успяла да вкара армията си безпрепятствено. Влязат ли веднъж вътре, лагерът е наш. Особено след като Артемизия унищожи оръжейницата им.
— Ако я е унищожила — поправя ме Блейз и прави още една крачка към мен. В очите му има нещо непознато — нещо диво и отчаяно.
— Майли не ни е изпратила сигнал, че й трябва още помощ, така че няма причина да използваме твоята дарба — отговарям със спокоен глас.
— А ако Майли е мъртва? Или не изпраща сигнал, защото се бори да не загине? Наистина ли си готова да заложиш всички надежди на Астрея на обещанието на един човек? Нима разчиташ на нейната способност сама да стори онова, което е обещала?
Поглеждам към останалите. Десет чифта очи ме наблюдават внимателно. Макар и изцедена докрай, Артемизия изглежда готова да застане между мен и Блейз, ако се наложи, но аз не искам да се стига дотам. Стисвам още по-здраво гривната.
— Няма нужда да ми говориш за надеждите на Астрея — отговарям. — Отлично знам какъв е залогът и на кого имам доверие. Майли има опит в битките. Тази не е първата й. Ако й трябва помощ, или тя, или някой от воините ще изпрати сигнал. Знам, че нямаш търпение да се пожертваш за страната си, но се боя, че ще трябва да почакаш.
Блейз замръзва на място, но в очите му има нещо, което ме тревожи — някаква трескава жажда, някаква замаяност. Струва ми се, че се намира безкрайно далеч от мен. Изражението му много ми напомня за онзи момент преди, когато застана на палубата и унищожи корабите на каловаксийците — сякаш и тогава, и сега не беше съвсем на себе си. Като че ли изобщо не ме вижда — цялото му внимание е съсредоточено върху скъпоценния камък в ръката ми. Лицето му е напрегнато и жадно.
— Този скъпоценен камък е мой, изборът е мой и аз избирам да се бия — казва той и всяка дума е изречена с болка.
— Блейз, ти ми обеща — припомням му, като внимавам гласът ми да остане спокоен. Не съм сигурна какво му става, как е възможно да е на ръба да избухне заради този скъпоценен камък. Това ме плаши… И не само мен. Артемизия и Херон го наблюдават зорко и сякаш не смеят дори да си поемат дъх. Останалите изглеждат просто объркани.