— А колко астрейци имаше там? — пита Херон.
— Не съм ги броила — отвръща тя. — Но предполагам, че горе-долу толкова, колкото в Огнената мина — там някъде. Достатъчно, за да ни помогнат да превземем с лекота следващата мина, стига в столицата да не разберат какво се е случило, преди да сме стигнали до тях. Не бива да оставаме тук повече от ден.
Намръщвам се.
— Дойдохме тук, за да пресрещнем стакриверите. Има ли някакви признаци, че приближават?
— Разположих съгледвачи сред скалите, които гледат към морето, но до момента никой не ни е съобщил нищо — казва Майли. — Сигурна ли си, че искаш да поемеш този риск и да останеш само заради тази среща? Та ние дори не знаем какво ще разменят!
— Но знаем, че каквото и да е, то е важно за императрицата — отговарям. — Това ми стига. Но няма причина да оставаме всички. Ти трябва да продължиш с половината войници. Ще се срещнем там, където бяхме направили лагер в гората Перея — недалеч оттам, на север, има няколко села, които няма да имат нищо против да ги освободим. Стига да не ви заловят…
— Няма — прекъсва ме Майли. — Сигурна ли си, че искаш да останеш тук с по-малко войници, когато пристигнат каловаксийците и стакриверите?
— Ако ми оставиш Водните пазители, ще се оправя — уверявам я.
Майли кимва.
— Трябва да вземем Водните скъпоценни камъни — казва тя и макар че гласът й звучи съвсем обичайно, идеята й ме кара да се закова на място.
— Скъпоценните камъни? — питам аз. — И защо трябва да ги вземем?
Тя вдига рамене.
— Тук има цял куп, нахвърляни са в един склад. Според мен са повече от хиляда. Притежават мощ, която ще ни е от полза в нашия поход.
Не успявам веднага да осъзная какво предлага. Арт обаче схваща преди мен.
— Предложи същото и в Огнената мина и ние ти отказахме — казва тя. Гласът й е мек, но застрашителен. — Тези камъни не са предназначени за ползване от страна на хора, които не са родени да боравят с тях. Отговорът ни не се е променил и ако си толкова глупава да попиташ трети път…
— Очаквах такава сантименталност от Херон — прекъсва я Майли. — Но вие двете сте прекалено практични. Тези камъни може да се окажат онова, което ще натежи на везните. Не е възможно да смятате суеверията за по-важни от логиката.
— За какво говорите? — питам аз, когато най-накрая започвам да проумявам какъв е спорът им. — За какви скъпоценни камъни в Огнената мина става дума?
Майли и Артемизия се споглеждат, но Артемизия отговаря първа:
— Открихме ги, докато ти беше в мината — подземен склад със стотици камъни. Обсъдихме какво да правим с тях. Някои хора — като Майли — смятаха, че трябва да ги използваме в битките, както правят каловаксийците, и че така ще изравним силите. Други изразиха несъгласие.
— Херон — досещам се веднага. Разбира се, че не е бил съгласен. Не съм сигурна доколко аз вярвам в боговете, но Херон вярва безусловно в тях. Вярва, че човек, който не е бил благословен от боговете, не бива да използва тези камъни. Така, както правят каловаксийците. Че това е светотатство. — И кой друг?
— Блейз, аз — изброява Артемизия и прави пауза. — Майка ми също. И макар че ти не беше там, за да изкажеш мнението си, всички знаехме какво мислиш за скъпоценните камъни. Как отказа да ги използваш, докато не… — Тя млъква и погледът й се приковава в Огнената висулка на врата ми. Скъпоценният камък на Ампелио.
— Е, добре, какво направихте с тях? — питам.
— Оставихме ги там — вдига рамене Артемизия. — Запечатахме входа към подземния склад, така че никой да не може да ги вземе.
Кимвам.
— Добре. Тук ще направим същото.
Майли се намръщва.
— Но…
— Вече е решено — прекъсвам я аз. — Вие сте се споразумели.
— Но това е само суеверие — възразява тя.
— Може и така да е — отговарям. — Но астрейците вярват в него. А по-голямата част от армията ни все още се състои от астрейци. Ако нашите вярвания — нашите суеверия, както снизходително ги наричаш ти — се сблъскат с неуважение, хората ще започнат да се бунтуват. Не можем да допуснем раздори, не и сега, след като гораките си тръгнаха.
Майли изглежда така, сякаш иска да подхване спор, но Артемизия я изпреварва.
— Каловаксийците завладяха Астрея заради тези скъпоценни камъни — казва тихо тя. — Много от нас бяха принуждавани да ги изравят от земята, докато пръстите ни не започнеха да кървят, а разумът ни — да се разстройва заради близостта ни с тях. Ако започнем да ги раздаваме свободно, не ни очаква нищо хубаво.