Майли кимва, но все още изглежда раздразнена.
— Има и още нещо — добавя тя.
— Кълна се в боговете, ако не престанеш… — прекъсва я Артемизия.
— Не това. Нещо друго.
Усещам как устата ми се изкривява в гримаса.
— Нещо хубаво или нещо лошо?
Майли разтрива врата си.
— Честно казано, не мога да реша. Може би ще е по-добре просто да ви заведа да го видите. Елате с мен.
Спомням си, че бях виждала Водната мина само веднъж преди обсадата. Тогава тя изобщо не беше мина, а само пещера, около която се издигаше храм — висок, величествен и блестящ. Тези образи са далечни и малко неясни, но си спомням жриците в техните светлосини копринени роби, които трептяха около телата им като вода. Спомням си как майка ми стоеше пред храма с покорство и смирение. Спомням си как си помислих, че никога не съм виждала по-красиво място — беше по-прекрасно дори от двореца.
Но този храм престана да съществува преди десет години, а лагерът, който каловаксийците са издигнали на негово място, е всичко друго, но не и красив. Разположението му прилича на това на лагера на Огнената мина — редици от казармени постройки, които приличат на блокове от сив камък. Херон отнася Блейз в една от тях, където ще остане да си почива, докато се събуди. Огнените пазители се отправят към трапезарията — съвсем същата като тази в Огнената мина. Дори минаваме през същата желязна порта, инкрустирана с Огнени скъпоценни камъни, която затваря мястото, където навярно са държали Пазителите и берсерките. Искам да попитам Майли колко хора е намерила там, но някак думите ми бягат — прекалено съм погълната от догадки за това къде ли ме води.
Артемизия също мълчи, но предполагам, че не се безпокои толкова за мястото, където отиваме, колкото я смущава самият лагер. Питам се как ли изглежда той през нейните очи, години след като си е помислила, че го е оставила завинаги в миналото. Чудя се дали оглежда лицата на освободените роби, покрай които минаваме, и търси някой познат. Но дори да е намерила някого, изражението й не го показва.
— Добре ли си? — питам я тихо, за да не чуе Майли.
Тъмните й очи се извръщат към мен, макар че й трябва малко време, за да фокусира погледа си.
— Толкова е странно — успява да изрече тя най-накрая. — Толкова е странно, че пак съм тук. Момичето, което бях, когато си тръгнах, не е същото, което съм сега, и все пак се чувствам досущ като него — не мога да направя нищо, за да го избегна. Това не ми харесва.
— Онова момиче оцеля — напомням й аз. — Онова момиче стана достатъчно силно, за да спаси другите хора тук.
На устните й трепва тъжна усмивка.
— Но не всички — отвръща тя. — Как мислиш, колко хора са били убити, след като се махнах?
— Не твоите ръце са опръскани с тяхната кръв, Арт — казвам аз, — а ръцете на каловаксийците.
— Знам — отговаря тя и ръката й разсеяно се плъзва към ножницата на камата, която виси на хълбока й. — И съм готова да ги накарам да си платят. — Тя тръгва по-бързо, за да се изравни с Майли. — Колко стражи останаха живи?
Майли поглежда към нея. Очевидно е, че не е сигурна.
— Около стотина — отговаря тя. — Държим ги под строга охрана в две от казармените помещения. Решихме, че са по-ценни живи, отколкото мъртви.
Артемизия изглежда раздразнена, но се съвзема бързо.
— Да, засега може би — съгласява се тя. — После искам да ги видя — след като се върнем от мястото, където ни водиш. Всъщност къде отиваме?
Майли ми хвърля поглед през рамо, преди отново да се загледа напред. После кимва към една сграда — кабинета на коменданта, точно до мястото, където навярно е била оръжейницата, макар че сега от нея не е останало почти нищо. Мерникът на Артемизия е бил много точен.
— Намерихме двама души, които ни… изненадаха, меко казано.
— Каловаксийци или астрейци? — питам аз, докато тя отваря вратата и ни въвежда вътре.
— Нито едното, нито другото — казва Майли.
Минава малко време, преди очите ми да свикнат със сумрака. После обаче едва се удържам да не ахна.
Вътре ни чакат двама души с ръце, вързани зад гърба. Мъжът прилича на гораки, със същата златиста кожа и черна коса като Ерик и Хоа, но жената… Щом я зървам, си мисля, че е Крес. Тя има същото лице на порцеланова кукла, същите сиви очи, същата жълта коса, сплетена на две плитки, които висят до кръста й. Но тази жена е по-възрастна и около очите и устата й има бръчки. Макар че лицето й е по-слабо от това на Крес, то е някак си по-меко… или поне по-меко от лицето на Крес, което си спомням от последните ни няколко срещи. Тази жена прилича на онази Крес, която познавах някога.