Безизходица
Мина предлага да се поразходя. Разходката щяла да ми се отрази добре. Тялото ми се възпротивява на идеята, но аз приемам съвета й. Налага се да се облегна почти изцяло на Херон, но дори и така мускулите ми пулсират от болка при всяка стъпка. Не мога обаче да отрека, че чистият въздух в дробовете и слънцето по кожата ми си заслужават болката. Освен това, докато вървя, мускулите ми започват да се отпускат и болката в крайниците ми става по-поносима.
Странно е да видя лагера до мината толкова празен. Прилича на изоставен град от безлюдни сгради — само шепа от тях са все още обитавани от болните и ранените. Херон ми посочва онези сгради, които са превърнати в болници, но няма нужда да го прави. Докато минаваме покрай тях, и сама го разбирам по звуците, които проникват през стените навън — суха кашлица, сподавени стонове, ридания от болка. Всички тези звуци ме изпълват с чувство на вина, която ме залива и дави като морски вълни.
Много повече хора са живи и здрави — казвам си аз. — Много повече хора са вече свободни.
Херон се опитва да ме разсее — сочи към други сгради, оцелели след битката. Казва ми, че храната е на дажби и се раздава в старата столова, а група мъже и жени, решили да останат доброволно, са поели грижата да ходят на лов и да берат плодове и зеленчуци, та запасите ни да не се изчерпат прекалено бързо. Когато си тръгнем, за да настигнем воините, ще трябва да вземем храна и запасите ще намалеят още повече.
Дори старите помещения за роби са влезли в употреба, макар че, разбираемо, никой няма особено желание да спи там. Затова са ги опразнили от всички мебели, изнесли са и последната окова и са ги превърнали в складове за оръжие и заслони от непоносимата горещина на слънцето, където да тренират.
— Кой се обучава? — питам Херон, когато той ми посочва едно от преустроените помещения за тренировки. — Мислех, че воините са заминали.
— Не всички — предпазливо отговаря той. — Повечето от тези, които открихме, благословените в мините, започнаха бързо да усвояват уменията. Имаше неколцина старейшини, които потеглиха с армията, за да продължат да им помагат в обучението. Други обаче имаха нужда от повече помощ.
Благословени. В този лагер каловаксийците държаха повече от дузина благословени астрейци. За да провеждат експерименти с тях — от тази мисъл ме побиват тръпки. Бях видяла доказателствата с очите си: нарязана на ивици кожа, отрязани пръсти на ръцете и краката. На един мъж дори му бяха извадили окото.
— Нима толкова бързо са започнали да тренират? — учудвам се. Когато влязох в пещерата, ни един от хората там не беше в състояние дори да прекоси лагера, камо ли да се бие.
— Аз им помогнах да се излекуват физически — свива рамене Херон. — Но умствените и душевните рани са друго нещо. Мнозина от тези хора възприемаха обучението като възможност за изцеление. Искаха да го направят. Арт, Блейз и аз, заедно с неколцина астрейски старейшини, които бяха запознати с обучението, макар самите те да не бяха Пазители, се погрижихме да изпълним желанието им. Разбира се, не са напълно обучени, но за малкото време, с което разполагахме, постигнаха забележителен напредък. И сега, докато ние с теб разговаряме, те продължават да се упражняват.
Веднъж Артемизия ми каза какво изпитва, когато убива — колко вълшебно е усещането, че отнема нещо на убийците. Изглежда, не е единствената, която се чувства по този начин.
— Скоро и аз ще трябва да започна да се упражнявам — казвам аз.
— Нека сега се съсредоточим върху задачата да започнеш отново да вървиш сама — отвръща Херон.
Около кръста ми се обвиват две ръце, повдигат ме и ме завъртат, и рязко ме изтръгват от мислите. В гърлото ми се надига вик, но преди да успея да извикам, притежателят на ръцете заговаря и аз разпознавам гласа му.
— Добре дошла в света на живите — казва Ерик и ме пуска на земята.
Обръщам се с лице към него и обвивам ръце около врата му.
— Можеш ли да повярваш, че ми липсваше? — питам го засмяна.
— Нямаше да ти повярвам, ако ми беше казала, че не съм ти липсвал — отговаря той и ме прегръща силно.
— Внимавай! — сгълчава го Херон. — Точно сега е малко нестабилна.
Ерик се подсмихва.
— Кралица Теодосия ли? Виждал съм скали, които са по-нестабилни от нея.
Усмихвам се, но предпазливо се измъквам от прегръдката му.
— Благодаря, но Херон е прав.
Ерик веднага отстъпва назад и ме оглежда от главата до петите.
— Наистина изглеждаш така, сякаш си минала през ада — казва той.