Гъргорещ звук привлича вниманието ни. Пазителят се обръща, позволявайки ми да видя центъра на онова, което преди беше трапезата на пиршеството. Там, където седеше Мейвън, се струпва тълпа: някои са на пост, някои са коленичили. През краката им успявам да го забележа.
Сребърна кръв блика от врата му и образува мехурчета, изливайки се през пръстите на най-близкия Пазител, който се опитва да притиска рана от куршум. Очите на Мейвън се въртят, а устата му се движи. Не може да говори. Не може дори да пищи. Може да издава само влажен, задъхан звук.
Радвам се, че Пазителят ме държи да не мърдам. Иначе може да се втурна към него. Нещо в мен иска да изтича при него. Не знам дали за да довърша работата, или за да го утешавам, докато умира. Искам еднакво силно и двете. Искам да го гледам в очите и да го видя как ме оставя завинаги.
Но просто не мога да помръдна, а той просто не иска да умре.
Лечителката на повърхностни рани от Династия Сконос, моята лечителка на повърхностни рани, притичва до него и се смъква на колене. Мисля, че се казва Рен. Подходящо име.4 Дребна и бърза е като съименницата си. Щраква с пръсти.
— Хайде, извадете го, аз го държа! — изкрещява. — Извадете го веднага!
Птолемей Самос се навежда, зарязал бдителната си поза. Потрепва с пръсти и куршумът излиза от врата на Мейвън, а с него бликва нов фонтан от сребърна кръв. Мейвън се опитва да изпищи, изкарва с гъргорене от гърлото си собствената си кръв.
С набраздено чело, лечителката на повърхностни рани се залавя за работа, задържайки двете си ръце над раната. Привежда се, сякаш за да отпусне тежестта си върху него. От този ъгъл не мога да видя кожата отдолу, но кръвта спира да блика. Раната, която трябваше да го е убила, зараства. Мускули, вени и плът се съединяват обратно като нови. Без никакъв белег освен спомена.
След един дълъг, задъхан миг Мейвън устремено се изправя на крака и от двете му ръце избухва огън, който запраща антуража му назад, и всички се олюляват. Масата пред него се преобръща от силата и яростта на пламъка му. С отекващ трясък рухва на купчина и от нея се разливат локви алкохол, който гори в синьо. Останалото се възпламенява, подхранвано от гнева на Мейвън. А си мисля, че и от ужаса му.
Само Воло има куража да се приближи към него в това състояние.
— Ваше величество, дали да не ви евакуираме до…
Мейвън се обръща със злобен поглед. Над него крушките на полилеите се пръсват, бълвайки пламък вместо искри.
— Нямам основание да бягам.
Всичко това — в няколко мига. Балната зала е в безпорядък, пълна с разбити стъкла, преобърнати маси и няколко много обезобразени тела.
Сред тях е принц Александрет, рухнал мъртъв на почетното си място с дупка от куршум между очите.
Не скърбя за него. Неговото умение беше да причинява болка.
Естествено, разпитват първо мен. Би трябвало вече да съм свикнала.
Изтощена, емоционално изчерпана, се свличам на студения каменен под, когато Самсон ме пуска. Дишам с усилие, сякаш току-що съм участвала в надбягване. Със силата на волята си заставям сърдечния си ритъм да се нормализира, да спра да се задъхвам, да запазя някакво късче достойнство и разум. Присвивам се от ужас, когато пазачите Арвън отново наместват оковите ми и ги заключват; после прибират ключа. Оковите са едновременно облекчение и бреме. Щит и клетка.
Този път сме върнати в голямата зала на съвета, кръглото помещение, където видях как Уолш умира, за да предпази Алената гвардия. Тук има повече място, повече пространство, за да бъдат съдени дузината пленени наети убийци. Пазителите са си научили урока и държат здраво затворниците, без да позволят каквото и да е движение. Мейвън се усмихва злобно от мястото си в съвета, Воло и Дареус са от двете му страни. Последният кипи от гняв, раздвоен между бясната ярост и скръбта. Неговият събрат, другият принц, е мъртъв, убит в онова, което сега зная, че е било опит за покушение срещу Мейвън. Опит, който, за жалост, се провали.
— Тя не знаеше нищо за това. Нито за бунта на Династиите, нито за измяната на Джон — казва Самсон на събраните в стаята. Ужасната стая ми се струва малка сега, когато повечето места са празни, а вратите — здраво заключени. Остават само най-близките съветници на Мейвън, които наблюдават отстрани със зъбчатите колелца, въртящи се в главите им.
На мястото си Мейвън се усмихва злобно. Фактът, че едва не е загинал, явно не го смущава.
— Не, това не беше дело на Алената гвардия. Те не действат така.