— Един сребърник ли? Нямам сребърник. Но всъщност няма значение. Няма как да го откарам вкъщи. По-добре да не го купувам.
Сойките зад мен изхвърчаха във въздуха. Търговецът изруга и се хвърли към кафеза. Успях да му се изпреча така, че и двамата паднахме. Враната бе стигнала до вратичката. Освободих се от търговеца и скочих, като съборих кафеза, за да подплаша птицата. Тя изтощено размаха криле и успя да стигне до покрива на близкия хан. Когато търговецът се изправи, тя отново разпери криле и презрително изграчи. — Изгубих цял кафез птици! — обвинително започна мъжът, но аз вдигнах плаща си и му показах една дупка.
— Господарят ще ми вдигне скандал заради това!
Той погледна към враната. Птицата се скри от вятъра зад комина. Нямаше да може да я улови. Зад мен вълкът внезапно започна да вие.
— Девет петачета! — изпаднал в отчаяние, ненадейно предложи търговецът. Можех да се обзаложа, че този ден не е продал нищо.
— Казах ти, не мога да го закарам до вкъщи! — повторих аз. Вдигнах качулката си и хвърлих поглед към небето. — Бурята започва. — От небето вече се сипеха големи мокри снежинки. Беше прекалено топло, за да може снегът да замръзне, и прекалено студено, за да се стопи. Обърнах се и понечих да си тръгна.
— Дай ми проклетите си шест петачета! — яростно изрева търговецът.
Колебливо ги извадих.
— А ще го докараш ли до вкъщи? — попитах, докато той грабваше монетите от ръката ми.
— Сам си го закарай, момко. Ограби ме и го знаеш.
С тези думи той вдигна кафеза с гълъби и го качи в каруцата си. Последва го празният кафез на враната. Без да обръща внимание на гневните ми протести, търговецът се качи отпред и дръпна юздите на коня. Старото животно повлече скърцащата каруца в сгъстяващия се сняг и мрак. Пазарът бе опустял. Увити в плащовете си, закъснели минувачи бързаха да се приберат вкъщи.
„И какво да правя сега с теб?“ — попитах вълка.
„Пусни ме да изляза. Освободи ме.“
„Не мога. Опасно е.“ Ако го пуснех в сърцето на града, вълкът никога нямаше да стигне жив до гората. Имаше твърде много кучета, които щяха да го разкъсат, твърде много хора, които щяха да го застрелят заради кожата му. Или защото бе вълк. Наведох се към клетката с намерението да я повдигна, за да видя колко тежи. Той се хвърли срещу мен с оголени зъби.
„Назад!“ — Изведнъж се ядосах. Беше заразно.
„Ще те убия. Ти си същият като него, човек. Ще ме държиш в тази клетка, нали? Ще те убия, ще ти разпоря търбуха и ще ти разкъсам червата.“
„Дръпни се назад!“ Силно го блъснах и той отново се сви в ъгъла. Звярът объркано заръмжа и заскимтя, но повече не ме нападна. Хванах клетката и я вдигнах. Беше тежка и уплашеното му мятане насам-натам не я правеше по-лека. Ала можех да я нося. Не много надалеч и не много дълго. Но с няколко почивки щях да стигна до покрайнините на града. Когато пораснеше, той навярно щеше да тежи колкото мен. Сега бе мършав и млад. По-млад, отколкото бях преценил на пръв поглед.
Притиснах клетката към гърдите си. Ако се хвърлеше върху мен, можех да пострадам. Ала той само скимтеше и се свиваше в другия край. Което още повече ме затрудняваше.
„Как те хванаха?“
„Мразя те.“
„Как те хванаха?“
Той си спомни бърлога и две братчета. Майка, която му носеше риба. Кръв и дим. Братята и майка му се превърнаха в смрадливи кожи за мъжа с ботушите. Измъкнаха го навън последен, хвърлиха го в клетка, която вонеше на порове, и го хранеха с леш. И омраза. Омразата беше най-силната му храна.
„Родил си се последен, щом майка ти те е хранила с риба.“
Той ми се нацупи.
Всички пътища водеха нагоре. Снегът започваше да лепне. Изтърканите ми ботуши се хлъзгаха по заледените павета, раменете ме боляха от тежестта на клетката. Уплаших се, че ще се разтреперя. Често се налагаше да си почивам. Когато спирах, твърдо отказвах да мисля какво всъщност правя. Опитвах се да се убедя, че няма да се обвържа с това вълче, нито с което и да било друго същество. Бях си го обещал. Просто щях да го нахраня и да го пусна някъде на свобода. Бърич никога нямаше да узнае. Нямаше да ме накаже с отвращението си. Отново вдигнах клетката. Кой би си помислил, че такова краставо вълче може да тежи толкова много?
„Не съм крастав. — Възмущение. — Бълхи. В клетката гъмжи от бълхи.“
Значи не си въобразявах, че ме сърбят гърдите. Прекрасно. Тази вечер пак трябваше да се къпя, ако не исках цяла зима да деля леглото си с бълхи.