— Кубинка — повторих и избърсах тезгяха. — Прозвуча ми като пура.
— Да, нали? — Грете се облегна върху тезгяха и се наведе съзаклятнически към мен, все едно обсъждаме забранена политическа идеология. — Кафява, приятна за смучене и… и…
Леснозапалима, добави умът ми мимо волята ми. Идеше ми да натъпча една кифличка в устата ѝ, та да спре да бълва глупости.
— … миризлива — довърши Грете.
Двата дъждовни червея се извиха в усмивка. Изглеждаше доволна от сравнението.
— Само дето не е кубинка — отбелязах. — От Барбадос е.
— Все тая. Тайландка, рускиня… Сигурно е послушна.
Изгубих играта на нерви. Вече не издържах да прикривам раздразнението си.
— Какво каза?
— Че сигурно е разкошна — ухили се победоносно Грете.
Пристъпвах нервно от крак на крак.
— Какво искаш, Грете?
Погледът ѝ сканира рафта зад мен.
— На майка ми ѝ трябват нови батерии за дистанционното.
Май нещо ме будалкаше. Преди два дни майка ѝ се отби и си купи батерии. Женицата пристъпваше плахо, все едно подът е залят с лава. Така или иначе, подадох батериите на Грете и въведох сумата в касовия апарат.
— Шанън… — Грете се пипкаше с банковата карта. — Видях снимки в Инстаграм. Какво ѝ е?
— Не съм забелязал да ѝ има нещо.
— О, я стига. Барбадосците не са светлокожи. А окото ѝ защо изглежда така?
— Сега вече дистанционното ще заработи като ново.
Грете издърпа картата и я прибра в портмонето си.
— Довиждане, Рой.
Кимнах бавно. Щяхме да се видим, много ясно. Така е с всички в това село. Тя обаче явно се опитваше да ми каже още нещо. Затова кимнах, все едно я разбирам, с надеждата да ми се размине да чуя продължението.
Вратата зад нея се затвори, но не плътно, макар да бях потегнал пружините. Плачеше за нови, автоматични.
В девет Юлие — моя служителка — дойде на работа и ми се отвори време да почистя след трактора. Както и очаквах, по земята се търкаляха едри буци кал и пръст. Изметох мръсотията и измих със силен препарат. Мислех си как едно време, като тийнейджъри, си въобразявахме, че животът може да се преобърне всеки божи ден. И тогава животът ни наистина се преобръщаше всеки божи ден. Неочаквано усетих леко боцкане между плешките. Като топлината от червена точка на лазер, когато спецчастите са те взели на мушка. Не се сепнах, когато чух леко покашляне зад гърба ми. Обърнах се.
— Тук да не е имало бой с кал? — попита ленсманът3, докато между тънките му устни подскачаше цигара.
— Просто мина трактор — обясних.
— Брат ти се е върнал, чувам?
Ленсман Курт Улсен, слаб мъж с хлътнали бузи, с брада тип катинарче, с неизменната ръчно свита цигара, забучена в ъгъла на устата, беше в обичайното си облекло: тесни дънки и чифт ботуши от змийска кожа, наследство от баща му. Изобщо, с годините Курт Улсен все повече заприличваше на Сигмюн Улсен, стария ленсман, с дълга руса коса, двойник на Денис Хопър във „Волния ездач“. Курт Улсен имаше О-образни крака като някои футболисти. Две години по-малък от мен, навремето беше капитан на местния четвъртодивизионен отбор. Техничар, умел тактик, издържаше да тича без прекъсване в продължение на деветдесет минути, макар да пушеше като комин. Всички твърдяха, че заслужавал да играе в по-горна дивизия. Но за целта трябваше да се премести в по-голямо населено място, а там рискуваше да го закотвят на резервната скамейка. Защо да се откаже от имиджа на местен герой в името на несигурен бъдещ успех?
— Карл пристигна вчера — потвърдих. — Откъде разбра?
— От тук. — Ленсманът разгъна навит на руло плакат и го вдигна.
Намалих водната струя. „УЧАСТВАЙ В ПРИКЛЮЧЕНИЕТО“ — гласеше заглавието, а отдолу пишеше „ВИСОКОПЛАНИНСКИ СПА ХОТЕЛ «УС»“. Продължих да чета. Ленсманът не ме пришпорваше. Бяхме кажи-речи връстници и определено знаеше, че страдам от лека дислексия, както навремето го формулира моят класен. Когато класният съобщил подозренията си на родителите ми и мимоходом отбелязал, че дислексията най-често е наследствена, баща ми подскочил като ужилен и го попитал да не би да намеква, че не съм негов син. Мама обаче му напомнила за Улав, негов братовчед в Осло, който навремето четял с големи затруднения и закъсал в училище. Карл разбра за срещата на класния с мама и татко и ми предложи услугите си да бъде мой треньор по четене, както се изрази. Беше напълно искрен, на драго сърце щеше да отдели време и да вложи старание. Аз обаче отказах. Кой иска по-малкия си брат за учител?
3
Ленсман — държавен служител в малки населени места с полицейски и някои административни правомощия. — Бел.прев.