Второ, дори повлеканите се влюбвали. А влюбените жени прехвърляли през ума си всяка дума на своя любим, забелязвали всяко колебание и шпионирали, докато не узнаели каквото е по-добре да не знаят, а после имали грижата да избухне скандал.
Третата причина била, че смятала да ме задържи за по-дълго. Не защото съм по някакъв начин уникален, а защото да си сменяш любовника в малко село като Ус, било много рисковано.
Накратко, целта на тези условия беше господин Вилумсен да не разбира. А не биваше да разбира в никакъв случай, защото, като предвидлив бизнесмен, той бе настоял да подпишат предбрачен договор, съгласно който имущество, придобито от него по време на брака им, си е лично негово. А госпожа Вилумсен, така да се каже, не притежаваше други атрибути, освен физическите. Чисто и просто тя беше зависима от съпруга си, за да живее живота, който иска. Приех условията ѝ без възражения. Изведнъж и моят живот започна да ми харесва.
Като потомка на знатен род госпожа Вилумсен притежаваше висока култура, както самата тя се изразяваше. За съжаление баща ѝ профукал цялото семейно имущество и тя избрала да играе на сигурно — омъжила се за лишен от чар, но заможен и предприемчив търговец на употребявани коли и вече двайсет години го баламосваше, че не пие противозачатъчни; явно проблемът е в неговите плувци. Всички елегантни фрази, изискани маниери, безполезни знания за живописта и литературата, които така и не бе успяла да набие в главата на съпруга си, сега Рита Вилумсен преподаваше на мен. Показваше ми картини на Сезан и Ван Гог. Четеше ми на глас „Хамлет“ и „Бранд“, „Степния вълк“ и „Дверите на възприятието“ — дотогава ги мислех за имена на музикални групи, не за заглавия на книги. Но най-често ми четеше сонетите на Франческо Петрарка, посветени на Лаура. Обикновено в превод на новонорвежки16, с леко потреперващ глас. Пушехме хашиш — Рита отказваше да ми сподели как си го набавя — и слушахме „Голдберг вариации“ в изпълнение на виртуозния канадски пианист Глен Гулд. По времето, когато аз и Рита Вилумсен се срещахме тайно в хижата, преминах школа — по моя преценка много по-стойностна от всеки университет или академия. Според други това сигурно е грубо преувеличение. Така или иначе, обучението при Рита изигра ролята на волвото, когато излязох с него от нашето село. Отвори ми очите, че навън светът е съвсем различен. Въжделен свят, който би могъл да стане и мой, стига да усвоя тайните кодове на посветените. Е, не ми било писано. Не и на мен, словесно слепия брат.
Карл, изглежда, също не умираше от желание да пътешества. По-скоро обратното. Лятото си отиде, дойде есента, после и зимата, а той се изолираше все повече и повече. На въпросите ми защо непрекъснато е така умислен и на предложенията ми да се поразходим с волвото той само ме поглеждаше с отнесена, нежна усмивка, все едно изобщо не съм там.
— Сънувам странни неща — сподели неочаквано една вечер, докато седяхме в зимната градина. — Сънувам, че ти си убиец. Че си опасен. И ти завиждам за това.
Карл, естествено, се досещаше, че имам пръст кадилакът да изхвърчи от Козия завой, но не обели и дума. А и аз не виждах причина да му обяснявам какво съм направил. Защо да го превръщам в мой помагач? А той щеше да стане такъв, ако чуе моите самопризнания и не подаде сигнал до органите на реда. Затова и този път не му отговорих. Пожелах му лека нощ и прекратих разговора.
Онзи период от живота ми най-много се доближаваше до щастие. Обичах работата си, имах кола, с която да се придвижвам свободно, и изживявах наяве сексуалните фантазии на всеки тийнейджър. За последното не можех да се похваля никому, дори на Карл, защото Рита настоя да си държа езика зад зъбите и аз се заклех в Карл.
Една вечер обаче неизбежното се случи. Както обикновено Рита си тръгна от планинската хижа преди мен, за да не ни видят заедно. Традицията изискваше да изчакам двайсет минути и тогава да си тръгна и аз. Тази вечер обаче бях капнал. Бях бачкал яко в сервиза и предната нощ, и през целия ден, и докато лежах в леглото в хижата, съм се унесъл. Макар Вилумсен да бе вложил пари в преустройството на хижата, по думите на Рита той никога нямало да стъпи там, защото бил прекалено дебел и ленив, а наклонът до хижата — твърде стръмен и дълъг. Вилумсен, обясни ми Рита, купил хижата отчасти защото била по-голяма от хижата на общинския управител Ос, отчасти защото се надявал тази инвестиция да му донесе печалба; по онова време Норвегия се превръщала в богата петролна държава и Вилумсен предусещал бума на продажби на хижи след доста години. Е, вярно, най-много хижи се продали малко по-нагоре по шосето, но това се дължало на случайност и на общински управи, по-разтропани от нашата. Така или иначе, Вилумсен проявил далновидност. Та… докато чаках да дойде време да си тръгна, съм заспал. Събудих се чак в четири сутринта.
16
Нюношк, или новонорвежки (преди 1929 наричан