И така, плакатът представляваше покана за инвеститорска среща в културния дом в съседното село Ортюн. Всички са добре дошли, гласеше съобщението. Присъствието не обвързвало с участие. Щели да поднесат кафе и гофрети.
Схванах още преди да стигна до името и подписа най-долу. Ето ти я причината Карл да се прибере.
След името Карл Абел Опгор стоеше титлата. Master of Business4. Солидна работа.
Не знаех какво да мисля, но определено надушвах неприятности.
— Такива плакати са налепени по всички автобусни спирки и осветителни стълбове покрай главния път — уточни ленсманът.
Явно и Карл беше станал рано тази сутрин.
Ленсманът нави плаката на руло.
— Лепенето на плакати без разрешение нарушава член 33 от Закона за опазване на обществените сгради. Ще го помолиш ли да свали плакатите?
— Защо не го помолиш ти?
— Нямам му телефонния номер и… — Курт Улсен мушна плаката под мишница, пъхна палци под колана на тесните дънки и отметна брадичка на север. — Предпочитам да си спестя разкарването. Е, ще му предадеш ли?
Кимнах бавно и устремих поглед в указаната от ленсмана посока. Имението „Опгор“ не се виждаше от бензиностанцията. Гледка имаше само към Козия завой и към сив участък над пропастта. Къщата отзад, там, където теренът се изравняваше, оставаше извън полезрението. Днес обаче забелязах нещо в далечината. Червенееше се. И се досетих какво е. Норвежкото знаме. Карл беше вдигнал норвежкото знаме в понеделник. Божичко.
Не правеше ли така кралят, за да оповести, че си е вкъщи? Напуши ме смях.
— Нека подаде молба за разрешение — добави ленсманът и си погледна часовника. — Пък после ще видим.
— Добре.
— Доскоро. — Ленсманът допря два пръста до несъществуващата каубойска шапка, която много би му отивала.
И двамата знаехме, че докато Карл свали всички плакати, ще мине цял ден, а дотогава плакатите ще са изпълнили предназначението си. Който не успее да прочете поканата, щеше да я чуе от познати.
Обърнах се и пак усилих водната струя.
Но онази топлина между плешките продължаваше да ме пари. Както, впрочем, през всичките тези години. Отколешното подозрение на Курт Улсен бавно, но сигурно прогаряше дрехите и кожата ми и проникваше навътре в плътта. Сблъскваше се обаче със здрава кост. Натъкваше се на непреклонен, стоически отпор. На липса на доказателства и неопровержими факти.
— Това пък какво е? — чух гласа му.
Обърнах се. Престорих се на изненадан, че още не си е тръгнал. Той посочи металната решетка на земята, където се оттичаше водата. Там се въргаляха парченца, които отказваха да се разтворят в струята.
— Хм… — промърморих.
Ленсманът приклекна.
— От тях излиза кръв. Това е месо.
— Сигурно.
Той вдигна глава и ме погледна. От цигарата му бе останала само тлееща угарка.
— Лос — предположих. — Някой го е блъснал и част от животното е залепнала за бронята. После са дошли тук да отмият мръсотията.
— Нали уж каза, че бил трактор, Рой?
— Навярно парченцата са от снощи. Ще питам Егил, ако искаш да проведеш… — ленсманът отскочи назад, защото насочих струята към парченце месо, а то отскочи от решетката и се затъркаля по цимента — … разследване.
От очите на Курт Улсен засвяткаха мълнии. Той изтупа дънките си, макар да бяха съвсем сухи. Питах се спомня ли си, че онзи път употреби точно тази дума. Разследване. Трябва да се разследва. Нямах нищо против Курт Улсен, беше симпатяга, вършеше си работата. Но, виж, онова негово разследване никак не ми хареса. И никак не бях убеден, че ако беше замесено друго име, а не Опгор, той щеше да се заяде заради някакви си плакати.
Влязох в бензиностанцията. Вътре заварих две тийнейджърки: Юлие, която застъпи след Егил, и момиче с гръб към мен. Чакаше с наведена глава и не показваше дори намерение да се обърне, макар да се чу, че влязох. Познах я. Дъщерята на Му, тенекеджията. Наталие. Понякога я виждах в компанията на разни нехранимайковци. Докато Юлие беше открита, шумна и, тъй да се каже, простовата, Наталие Му имаше деликатно, вглъбено и някак безизразно лице, сякаш се боеше да не би всяко разкрито чувство да бъде погазено и подложено на присмех. Сигурно заради възрастта. Май вече беше постъпила в гимназията. Така или иначе, досетих се каква е работата. Личеше си, че момичето се стеснява. Юлие ми махна и ми посочи рафта със спешна контрацепция. Понеже беше на седемнайсет, Юлие нямаше право да продава тютюневи изделия и лекарствени средства.