— Този път взе ли под внимание, че не се пазаря?
Вилумсен се засмя.
— Да. Това е най-ниската лихва, която мога да ти предложа. Е? Приемаш или отказваш? Времето върви.
— Къде да подпиша?
— О, няма нужда от подписи. — Вилумсен ми протегна десницата си над бюрото. Пръстите му приличаха на дебели лоясали наденички. С мъка потиснах тръпка на погнуса и хванах ръката му.
— Някога бил ли си влюбен? — попита Уни.
Разхождахме се из просторната градина на хотел „Братрайн“. По небето над езерото Хедал се гонеха облаци. Цветовете се меняха със светлината. Чувал съм, че с годините повечето двойки разговарят все по-малко помежду си. При нас беше обратното. И двамата не бяхме от приказливите и по време на първите ни срещи разговора поддържах предимно аз. Срещахме се в продължение на пет години горе-долу веднъж месечно и макар сега Уни да отговаряше по-подробно на въпросите ми, отколкото в началото, беше необичайно да подхване такава тема без конкретен повод.
— Веднъж — казах. — А ти?
— Никога. И какво мислиш?
— За влюбването ли?
— Да.
— Ами… — Вдигнах яката на якето си срещу силния вятър. — Не ти го препоръчвам.
Погледнах я. Пак тази едва загатната усмивка. Накъде ли биеше с този въпрос?
— Четох, че човек се влюбва истински само два пъти в живота си — продължи Уни. — Първия път било акция, втория — реакция. Това били, така да се каже, двете земетресения. Останалото било само по-слаби емоционални трусове.
— Аха — кимнах. — Значи тепърва ти предстоят.
— Но аз не искам земетресения. Имам деца.
— Разбирам. Земетресенията обаче ни сполетяват независимо от желанията ни.
— Да. Не ми препоръчваш да се влюбвам, защото чувствата ти не са били споделени ли?
— Нещо такова.
— И най-сигурно е да напуснеш сеизмичната зона.
Кимнах бавно. Започна да ми просветва за какво говори.
— Май започвам да се влюбвам в теб, Рой. — Тя спря на място. — А не вярвам домочадието да понесе такова стихийно бедствие.
— И?
Тя въздъхна.
— И се налага да напусна…
— … сеизмичната зона — довърших услужливо.
— Да.
— Завинаги ли?
— Да.
Млъкнахме.
— Няма ли да…? — попита тя.
— Не. Ти вече си решила. А аз май съм като баща ми.
— В какъв смисъл?
— Не ме бива да се пазаря.
Последните си часове заедно прекарахме в хотелския апартамент. От леглото се откриваше изглед към езерото. По залез-слънце небето се проясни и Уни сподели, че гледката ѝ напомняла за онази песен на „Дийп Пърпъл“, в която се пее за казино край брега на Женевското езеро. „Нали знаеш, че в песента казиното изгаря до основи“, напомних ѝ.17
— Знам — потвърди Уни.
Отписахме се от хотела преди полунощ. На паркинга се целунахме за сбогом и потеглихме от Нотуден всеки в своята посока. Никога повече не се видяхме.
Същата година Карл ми се обади на Бъдни вечер. На заден план долових празнично превъзбудени гласове, а Марая Кери пееше „All I Want For Christmas Is You“. Колкото до мен, седях си сам в стайчето в сервиза с чаша акевит, овнешки ребърца, наденички от Вос и пюре от червено цвекло.
— Самотно ли ти е?
— Малко — отвърнах след кратко надникване в душата ми.
— Малко?
— Доста. Ти?
— В офиса се черпим за Коледа. Пием пунш. Затворихме телефонната централа…
— Carl! Carl, come dance!18 — прекъсна ни пронизителен и леко завалящ думите женски глас. Чу се съвсем близо до микрофона. Сигурно се беше настанила в скута му.
— Ей, Рой, трябва да затварям. Изпратих ти скромен коледен подарък.
— Сериозно?
— Да. Провери си банковата сметка.
И затвори.
Послушах го. Влязох в профила ми на сайта на банката и видях, че са ми преведени пари от сметка в американска банка. В полето за разяснения пишеше „Благодаря за заема, скъпи братко, и весела Коледа!“. Сумата от шестстотин хиляди крони надвишаваше значително изпращаните от мен пари за семестриални такси, дори да се добавят лихвите и лихвите върху лихвите.
От умиление се разридах. Не заради парите. Справях се финансово. А заради Карл, задето той се справяше.
Можех, разбира се, да се запитам как е успял да изкара толкова много пари едва за няколко месеца работа като начинаещ служител в компания за недвижими имоти. Между другото, веднага се сетих за какво ще ги похарча. За читава изолация и баня в „Опгор“. Бях твърдо решен да не прекарвам още една Бъдни вечер в сервиза.
В нашето село атеисти като мен ходят на църква веднъж в годината: на Коледа. Не на Бъдни вечер, както е в големите градове, а на първия ден от Коледа.
17
Става дума за парчето „Smoke On The Water“ (англ.) — „Дим над водата“. Казиното всъщност изгаря наистина. Именно пламналият пожар вдъхновява „Дийп Пърпъл“ да напишат песента. — Бел.прев.