— Нещо такова.
Така обикновено хората се изразяват, когато искат да ти спестят твърде сложни за обяснение подробности, или за да прикрият, че самите те не са съвсем наясно. Карл отиде да размени няколко думи с работниците, а аз се поразходих наоколо да поразгледам за нови гнезда. Не открих нито едно. Явно шумотевицата и оживеният трафик ги бяха подплашили, но не допусках да гнездят особено далече оттук.
Карл се върна. Избърса потното си чело.
— Да се погмуркаме, а?
Разсмях се.
— Какво? — възкликна той.
— Екипировката ни е толкова стара, че ще граничи със самоубийство.
— Тогава само да се топнем?
— Става.
По-скоро не стана: продължихме да си седим в зимната градина. На петата или шестата бутилка Карл попита внезапно:
— Знаеш ли как е умрял Абел?
— Брат му го убил.19
— Говоря за Абел, на когото ме е нарекъл татко: за Абел Паркър Ъпшър, държавния секретар на САЩ. Заедно с други високопоставени лица бил на палубата на бойния кораб „USS Princeton“ по време на първото му плаване. Била предвидена демонстрация на огневата мощ. Едно от оръдията избухнало и погубило Абел с още петима души. Случило се през 1844-та, тоест Абел не доживял да види довършено делото на живота си: анексирането на Тексас през 1845-а. Какво ще кажеш?
Свих рамене.
— Тъжно?
Карл се разсмя.
— Е, ти поне оправдаваш презимето си Калвин. Знаеш ли, че веднъж Калвин Кулидж…
Слушах го с половин ухо, защото, естествено, бях чувал този анекдот. Татко обожаваше да го разказва. По време на официална вечеря известната поетеса и сатиричка Дороти Паркър седяла отдясно на президента Калвин Кулидж, известен с необщителността си. В един момент му се похвалила, че е сключила облог с приятели да измъкне от него повече от две думи. В края на вечерята Кулидж се обърнал към Дороти Паркър и ѝ казал: „You lose“20.
— Кой от нас прилича повече на татко и кой — на мама? — попита Карл.
— Шегуваш ли се? — отпих от „Будвайзер“-а по-скоро по задължение, не че толкова ми се пиеше.
— Аз пия като татко. Ти — като мама.
— Това е единственото несъответствие.
— Значи си извратеняк?
Мълчах. Не знаех какво да кажа. Дори преди, по времето на издевателствата, с Карл не го обсъждахме. Утешавах го, все едно татко просто го е напердашил. И му обещавах възмездие, без да назовавам деянието с думи. Често съм се питал щеше ли да се промени нещо, ако го бях квалифицирал на глас, ако бях пуснал думите на свобода, ако ги бях превъплътил в нещо чуваемо, в нещо реално, вместо да ги оставя само да витаят в главите ни под формата на мисъл, която точно поради това може да бъде отхвърлена като фантасмагория. Абе, и аз не знам.
— Мислиш ли за това? — попитах.
— Да. И не. Терзае ме по-малко, отколкото повечето, за което чета.
— За какво четеш?
— За жертвите на сексуално насилие. На тази тема пишат и говорят най-вероятно предимно тежко травмираните. А такива като мен сигурно са много — онези, които са успели да го преодолеят и да продължат напред. Тук ключово значение има окръжаващата среда.
— В какъв смисъл?
— Сексуалните посегателства вредят най-вече заради социалното порицание и срама. Учат ни, че трябва да се чувстваме травмирани от тях, и в резултат ние приписваме всичките си житейски несполуки на преживяното насилие. Да вземем например обрязването на еврейските момченца. Това си е генитално осакатяване. Изтезание. Много по-болезнено от блудството. Но няма доказателства обрязването да нанася психически травми. Защото се случва в социална среда, която го приема за нормално, за нещо, на което просто си длъжен да се подложиш, за част от местната култура. Не самото издевателство, а разбирането, че не влиза в представите за общоприето, нанася най-пагубната травма.
Гледах го. Сериозно ли говореше? Дали не беше начин да намери логично обяснение, което да го удовлетворява и успокоява? Впрочем, ако му върши работа, защо не? Whatever gets you through the night, it’s alright.21
— Колко знае Шанън?
— Всичко. — Карл допря бутилката до устните си и я надигна. Тя закълколи. Звукът наподобяваше не смях, а плач.
— Знае, че сме потулили падането на Улсен в Хюкен — това ми е ясно. Но знае ли, че съм пипал спирачките и управлението на кадилака преди кончината на мама и татко?
Карл поклати глава.
— Разказвам ѝ всичко, но само ако се отнася за мен.
— Всичко ли? — попитах и надникнах през прозореца. Вечерното слънце ме заслепи. С периферното си зрение улових въпросителния поглед на брат ми. — Миналата година Грете ме заговори на празника по повод първата копка. Ти и Мари се срещате тайно в хижата на Ос, така ми каза.
21
Whatever gets you through the night, it’s alright (англ.) — Всичко, което ти помага да преживееш нощта, е добро. — Цитат от едноименна песен на Джон Ленън. — Бел.прев.