— Поне ме закарай с такси — помоли се. — Живеем в една посока.
Спрях кола и се качихме. Тя слезе след първия мост пред къща в Люн.
В паркиран автомобил до тротоара седеше мъж. Таксито потегли, обърнах се и видях онзи да се изнизва от колата и бързо да се насочва към Вигдис.
— Спри — подвикнах на таксиджията.
Той намали и в огледалото видях как Вигдис се строполи на земята.
— Дай назад — изкомандвах.
Ако беше видял каквото и аз, шофьорът сигурно нямаше да ме послуша. Скочих от таксито и докато крачех към мъжа, надвесен над Вигдис, затършувах из джобовете си за нещо подходящо, та да го усуча около дясната си ръка. Той ѝ крещеше нещо, вероятно ругатни, давещи се в ехото от слепите, неми стени на уличните сгради. Едва когато се приближих, чух думите:
— Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Спуснах се към него и го ударих в мига, когато той вдигна към мен подпухналото си от плач лице. Усетих как кожата на кокалчетата ми се разцепва. Да му се не види. Цапардосах го повторно, този път по носа. Затруднявах се да определя дали пръсналата кръв е негова, или моя.
Фраснах го трети път. Идиотът се олюляваше пред мен, без да прави опит дори да се защити или да избегне ударите ми. Просто се мъчеше да остане изправен, та да продължи да яде бой, сякаш приветстваше физическата ми разправа.
Удрях бързо и методично, все едно бъхтех боксова круша. Не чак толкова ожесточено, за да не нараня кокалчетата си, но достатъчно силно, та да му причиня подкожни кръвоизливи и мутрата му да се подуе като проклет надуваем дюшек.
— Обичам те — повтаряше той шепнешком между ударите, не на мен, а сякаш на себе си.
Коленете му се подгънаха, после още. Трябваше да се целя все по-ниско. Беше като черния рицар в скеча за Монти Пайтън, онзи, дето му отрязват краката, но той не се предава, докато от него не остава само торс, който подскача по земята.
Изтеглих назад хълбока и рамото си, за да му нанеса последен удар, и нещо склещи ръката ми. Беше Вигдис. Беше се метнала на гърба ми.
— Спри! — крещеше режещият ѝ глас в ухото ми. — Недей! Не го наранявай, проклетнико!
Опитах се да я отърся от себе си, но тя не ме пускаше. По обляното в сълзи, подуто лице на мъжа пред мен се разля налудничава усмивка.
— Той е мой! — изкрещя Вигдис. — Мой е, проклетнико!
Гледах мъжа. И той ме погледна. Кимнах. Обърнах се, установих, че таксито е потеглило, и тръгнах пеша към Сьом. Вигдис вися на гърба ми още десет-петнайсет метра и се пусна. Чух тракането на токчетата ѝ, докато тичаше към приятеля си. Чух и утешителните ѝ думи, и неговото хълцане.
Продължих да вървя на изток. Минавах по спящи улици, към Е18. Заваля дъжд. Отдавна не беше валял дъжд като хората. Докато вървях по половинкилометровия стар мост „Варудбруа“, обувките ми жвакаха. Посред моста ме осени прозрението, че всъщност има изход. И бездруго вече бях вир-вода. Надникнах през ръба към зелено-черното езеро. Трийсет метра? Явно обаче мигом ме обзе колебание, защото разумът започна да ми привежда доводи, че ще оцелея, инстинктът ми за самосъхранение ще проговори и ще додрапам до брега, навярно с трайни увреждания на скелета и вътрешните органи, които няма да ми скъсят живота, а ще го вгорчат още повече. Ако все пак чисто хипотетично ме застигнеше късметът да загина във вълните долу, какво щях да спечеля от смъртта си? Внезапно си спомних какво ми бе отговорил старият ленсман на въпроса защо да продължаваме да живеем, щом животът не ни носи радост. „Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.“ А това на свой ред ме подсети за репликата на чичо Бернард, когато му поставиха диагнозата „рак“: „Когато си затънал до гуша в лайна, по-добре да не увесваш нос.“
Засмях се. Да, стоях сам-самичък насред моста и се кикотех гръмко като умопобъркан.
Продължих към Сьом с лека стъпка. По едно време дори започнах да си подсвирквам онова парче на комедийната група „Монти Пайтън“, дето Ерик Айдъл го изпълнява, разпнат на кръста23. Щом Вигдиските намират сили да се надяват на чудеса, защо да не се надявам и аз?
На трети септември, в два следобед, се озовах с колата в Нотуден.
44
Високо, млечносиньо небе. Във въздуха още тегне лятна горещина, мирише на борови иглички и на прясно окосена трева, но в поривите на вятъра се усеща и лека хапливост, острота, която напълно отсъства в топлата Сьорлане.
Пътуването от Кристиансан до Нотуден ми отне три часа и половина. Шофирах бавно и на няколко пъти бях на крачка да се откажа. Накрая стигнах до извода, че само едно нещо би било по-жалко от това, в което съм се впуснал — да измина половината път до Нотуден и да се върна.
23
Кадър от „Животът на Брайън“ (1979 г.), режисьор Тери Джоунс. Комедийният филм критикува прекомерната религиозност — причина да бъде засипан с обвинения в богохулство. В една от най-прословутите сцени Ерик Айдъл изпълнява култовото парче „Винаги гледай живота откъм светлата му страна“. Именно него си свирука Рой. — Бел.прев.