— Шанън е на строежа. — Тук вече наострих уши. — Изключително стриктно следи всичко да се изпълнява, както е заложено в проекта ѝ.
— Това е хубаво.
— И да, и не. Архитектите не мислят за разходите. Целта им е единствено и само да се къпят в блясъка на шедьовъра си. — Карл се засмя уж добродушно, но под повърхността клокочеше гняв. — Гладен ли си?
Поклатих глава.
— Ще закарам кадилака до сервиза, та да отметна този ангажимент.
Карл поклати глава.
— Не е тук. Шанън го взе.
— С него ли отиде до строежа?
— Да. Пътят не е изцяло готов, но стига чак до строителната площадка.
Карл каза това със странна смесица от гордост и болка. Сякаш се е охарчил страшно много за изграждането на въпросния път. Не бих се учудил. Теренът беше стръмен и за да се прокара път, трябваше да се взривяват скали.
— При толкова натрупал сняг защо не е взела субаруто?
— Не харесва ръчни скорости — сви рамене Карл. — Предпочита американски коли. С такива е израснала.
Отнесох сака си в детската стая и слязох при Карл.
— Една бира? — предложи той, отпивайки от отворена бутилка.
Поклатих глава.
— Ще отида да навестя колегите от бензиностанцията и да си взема официална риза от сервиза.
— Тогава ще звънна на Шанън да закара кадилака до сервиза, а после да се прибере с теб. Става ли?
— Да.
Карл ме погледна. Или поне така си мисля, защото точно в този момент съсредоточено разглеждах разпрал се шев на ръкавицата ми.
В бензиностанцията заварих Юлие и Егил. При появата ми тя грейна и закрещя. Пред касата се виеше опашка, но Юлие изскочи иззад щанда и се хвърли на врата ми, все едно се е прибрал родният ѝ брат. Всъщност тя ме прегърна съвсем по сестрински. Не усетих предишното ѝ страстно желание, предишното плътско влечение, което я тласкаше към мен. И за миг изпитах едва ли не разочарование, осъзнавайки, че съм я изгубил или по-скоро вече не съм обект на тийнейджърското ѝ увлечение. И макар в сметките ми никога да не е влизало тя да е влюбена в мен или да отвръщам на чувствата ѝ, осъзнах, че в мигове на самота ще си представям какво е можело да бъде; от какво съм се отказал.
— Пълна лудница, а? — попитах, след като тя най-сетне ме пусна, и се огледах.
Маркус беше изкопирал миналогодишната украса и бе заредил с асортимента от предната Коледа — беше изключително сполучлив. Умно момче.
— Да! — весело отговори Юлие. — Аз и Алекс сме сгодени.
И протегна ръка към мен. Вярно — имаше годежен пръстен!
— Късметлийка — усмихнах се, влязох зад щанда и обърнах бургер, на път да прегори. — А ти как я караш, Егил?
— Добре. — Той тъкмо въвеждаше в касовия апарат цената на изсушен ечемичен сноп24 и машинка за подстригване. — Весела Коледа, Рой!
— И на теб — отговорих и за миг огледах света от старото ми място: зад щанда на бензиностанцията, която трябваше да стане моя.
Излязох навън, на студа и зимния мрак. Поздравявах забързани клиенти, от чийто уста се кълбяха сиви облачета. Някакъв тип в тънък костюм пушеше пред едната бензинова колонка. Отидох до него.
— Не можете да пушите тук — казах.
— Мога — отвърна той с нисък продран глас, намек за вероятно увреждане на гласните струни.
Едничката кратка дума не беше достатъчна да определя наречието му, но ми прозвуча южнонорвежко.
— Не — настоях.
Той като че ли се усмихна. Във всеки случай очите му се превърнаха в тесни цепки върху месестото лице.
— Само гледай.
И аз го направих, гледах го. Не беше висок, всъщност по-нисък от мен, към петдесетгодишен, с гнойни пъпки по червендалестото, някак подпухнало лице. От разстояние ми се беше сторил затлъстял в костюма си на одитор, но сега, отблизо, установих, че не тлъстини изопват плата. А широки рамене. Яки гърди. Масивен гръб. Напомпани бицепси. За да поддържаш такава мускулна маса на неговите години, сигурно е нужно да зобиш яко анаболи. Той вдигна цигарата и дръпна силно. Пламъчето лумна. Внезапно средният пръст ме заболя.
— Стоиш до бензинова колонка, дявол да го вземе. — Посочих голяма табела с надпис „Пушенето забранено“.
Не го видях да се движи, но неочаквано се озова съвсем близо до мен. Толкова близо, че дори да замахнех, ударът ми нямаше да набере достатъчно сила.
— И какво ще направиш по въпроса? — попита той още по-тихо.
Бях се заблудил. Не говореше на южнонорвежко наречие, а с датски акцент. Бързината му ме безпокоеше повече от мускулите. Както впрочем ме безпокояха и агресията, и желанието — не, светещият от тесните му очи садистичен порив да причинява поражения. Все едно се взирах в зинала паст на освирепял питбул. Както и с кокаина, бях пробвал подобно нещо само веднъж и не изпитвах никакво желание да повтарям. Страхувах се. Да, беше ме страх. И ми хрумна, че навярно точно така са се чувствали момчетата и мъжете в Ортюн в секундите преди да ги смажа от бой. И те като мен сега са осъзнавали, че са изправени пред по-силен и по-бърз противник, склонен да прекрачи граници и да прояви бруталност, на каквато те не са способни. Съзирайки тази налудничава липса на всякакви задръжки, започнах да отстъпвам заднешком.
24
В навечерието на Коледа норвежките закачат под прозорците или по улични лампи снопове ечемични класове. Според традицията — вероятно с езически корени — така хората пазят себе си и бъдещата реколта от зли сили. — Бел.прев.