— Ледени бани — повторих. Гласа ми го нямаше никакъв. Стоях пред Шанън неловко изправен, с отпуснати встрани ръце, в „естествената“ поза на бостанско плашило.
— Да, представи си! Рита Вилумсен е почитателка на ледените бани и запали мен и още няколко момичета да се присъединим. Ходим три пъти седмично. Другите две се отказаха и сега сме само аз и Рита. Тя пробива дупка в леда и — цоп! — скачаме вътре.
Шанън бъбреше припряно и задъхано и аз се зарадвах, че не само аз се държа недодялано.
Шанън млъкна и ме погледна. Беше сменила семплото елегантно палто с шушляково яке, отново черно. Носеше и нахлупена над ушите черна шапка. Но си беше тя. Наистина беше Шанън. Жена, с която бях имал съвсем истински физически контакт и въпреки това сега ми се струваше, че е излязла от сън. От трети септември непрекъснато сънувах този сън. И ето я пред мен — с очи, греещи от радост, и усмихната уста, която във въображението си бях целувал сто и десет пъти след последната ни среща.
— Не чух кадилака — проговорих аз. — И аз се радвам да те видя.
Тя отметна глава назад и се разсмя. И този смях отприщи в мен същинска лавина, трупала се дълго и готова да се сурне при най-слабото омекване на времето.
— Паркирах на светло пред бензиностанцията — обясни Шанън.
— Още те обичам.
Тя отвори уста да ми отговори, но не отрони ни дума. Видях как преглътна с мъка, очите ѝ плувнаха във влага. Не бях сигурен дали са сълзи, преди една от тях да се отрони и да падне върху бузата ми, а после да се стече по нея.
Хвърлихме се в прегръдките си.
Два часа по-късно се прибрахме вкъщи. Заварихме Карл да хърка в татковия фотьойл.
Казах, че отивам да си легна. Докато се качвах по стълбите, чух как Шанън събуди Карл.
За пръв път от повече от година не сънувах Шанън.
Сънувах как падам.
49
Бъдни вечер за трима.
Спах до дванайсет на обяд. През изминалите седмици се бях съсипал от работа и имах да си наваксвам със съня. Слязох на долния етаж, пожелах весела Коледа, сварих кафе, разлистих старо коледно списание, разказах на Шанън някои по-особени норвежки коледни традиции, помогнах на Карл да разбие пюрето от брюква. Той и Шанън не размениха нито дума. Излязох да рина сняг, макар че през последните два дни липсваха следи да е валяло. Смених ечемичния сноп с нов, сварих коледна оризова каша и я оставих в хамбара.26 Поблъсках боксовата круша. Излязох на двора и си сложих ските. Първите метри вървях по необичайно широки коловози, явно от летни гуми. После настъпих ръба на преспата и проправих пъртина към хотела.
Строителната площадка, кой знае защо, ми заприлича на лунен пейзаж. Големите дървени модули, за които ми беше говорил Карл, бяха закрепени за основата със стоманени въжета, според инженерите достатъчно надеждни да ги задържат дори при ураганен вятър. В бараките на строителите не светеше. Нали беше Бъдни вечер. Спускаше се мрак.
На връщане чух протяжен, скръбен, познат тон, но не видях птица.
Не знам колко време прекарахме край масата, не по-малко от час, но имах чувството, че са поне четири. Овчите ребърца сигурно са били превъзходни — поне Карл ги похвали, а Шанън гледаше надолу към храната в чинията и му благодареше с вежлива усмивка. Бутилката с акевит стоеше при Карл и той непрекъснато наливаше в чашата ми, та явно и на мен ми се бе отворила глътката. Карл разказа за парада на Дядо Коледа в Торонто, където се запознали с Шанън, докато се возили заедно в шейна, изработена и украсена от техни общи приятели. Било минус двайсет и пет градуса и Карл предложил да ѝ стопли ръцете под овчите кожи.
— Трепереше като лист, но ми отказа — засмя се Карл.
— Не те познавах. Пък и ти носеше маска.
— Маска на Дядо Коледа — обърна се към мен Карл. — На кого ще се довериш, ако не на Дядо Коледа?
— Сега всичко е наред. Вече си свали маската — отбеляза Шанън.
След вечерята ѝ помогнах да разтреби масата. В кухнята тя изплакна чиниите с топла вода. Погалих я по гърба.
— Недей — тихо помоли тя.
— Шанън…
— Недей! — Обърна се към мен с насълзени очи.
— Не можем да се преструваме, все едно нищо не е станало.
— Трябва.
— Защо?
— Не разбираш. Трябва, повярвай ми. Просто прави каквото ти казвам.
— Какво именно?
— Преструвай се, че нищо не се е случило. За бога, нищо не се е случило. Беше… беше просто…
— Не. Това е всичко. Знам го. Знаеш го и ти.
— Моля те, Рой. Умолявам те.
26
Норвежки обичай повелява на Бъдни вечер в хамбара да се остави оризова каша, та стопаните да нагостят и умилостивят домашния дух, който броди из имението. — Бел.прев.