— Обичам те.
— Не го казвай.
— Вярно е.
— Знам, но ме боли, като го чувам.
— Защо?
Лицето ѝ се сгърчи в гримаса, гримаса, която рязко помрачи красотата ѝ. Така ми се прииска да целуна това лице, да целуна нея.
— Защото аз не те обичам, Рой. Да, желая те, но обичам Карл.
— Лъжеш.
— Всички лъжем. Дори когато си мислим, че казваме истината. Наричаме истина просто най-изгодната за нас лъжа. А нашата способност да вярваме в необходими лъжи е безгранична.
— Но ти знаеш, че това не е вярно!
Тя сложи пръст пред устните ми.
— Трябва да е вярно, Рой. А сега си върви.
С волвото подминах табелата с надпис „Ус“, докато навън все още бе непрогледен мрак.
Три дни по-късно звъннах на Стенли да го питам още ли важи поканата му за новогодишното парти.
50
— Колко хубаво, че дойде. — Стенли стисна ръката ми и ми подаде чаша с жълто-зелена напитка, в която плуваха натрошени парчета лед.
— Честита Коледа.
— Най-сетне един човек да прави разлика между „весела“ и „честита“! — Смигна ми и ме въведе в дневната, при другите гости.
Би било твърде пресилено да се твърди, че къщата на Стенли е тузарска, защото в Ус тузарски къщи нямаше, с изключение евентуално на къщите на Вилумсен и Ос. Но докато домът на Ос беше обзаведен със смесица от здрав селски разум и самоуверената трезвост на старите пари, то къщата на Стенли представляваше объркваща еклектика от рококо и съвременно изкуство.
Над столовете и масата, имитация от XVIII век, в дневната висеше огромна, грубо нарисувана картина, оформена като книжна корица с надпис „Death, what’s in it for me?“27.
— Харланд Милър — обясни Стенли, проследил погледа ми. — Охарчих се страшно.
— Толкова ли я хареса?
— Май да. Добре де, роля навярно изигра и миметичното желание. Всички искат да имат картина на Милър.
— Миметично желание?
— Извинявай, философът Рене Жирар въвежда понятието. Неговата концепция е, че автоматично желаем същото като хората, обект на нашето възхищение. Ако твоят идол в живота се влюби в жена, ти подсъзнателно си поставяш за цел да спечелиш същата жена.
— Мхм. В твоя случай ти в кого си влюбен обаче? В мъжа или в жената?
— Добър въпрос.
Огледах се.
— Дан Кране е тук. Не е ли абониран за новогодишното парти на Вилумсен?
— В момента тук има повече приятели, отколкото там. Извини ме, Рой, но трябва да се погрижа за две-три неща в кухнята.
Тръгнах да обиколя компанията. Дванайсет познати лица и имена. Симон Нергор, Курт Улсен, Грете Смит. Някъде се спирах, заставах леко разкрачен като върху палуба на кораб и се заслушвах в разговорите. Въртях чашата в ръка и се опитвах да не поглеждам часовника. Бъбреха за Коледа, за главния път, за времето, за климатичните промени, за прогнозираната от синоптиците буря, която вече навяваше отвън снега в преспи.
— Екстремни атмосферни явления — изкоментира някой.
— Обичайната новогодишна фъртуна — контрира друг. — Поразтърси се и ще установиш, че се развилнява на всеки пет години.
Задуших прозявката си.
Дан Кране стоеше сам до прозореца. Не бях виждал неизменно учтивия, общителен вестникар в такова настроение. Не разговаряше с никого и оглеждаше гостите със странно див пламък в очите, докато пресушаваше чаша след чаша от жълтеникавия коктейл на домакина.
Неохотно се приближих към него.
— Как е? — попитах.
Изгледа ме едва ли не с изненада, че изобщо някой си прави труда да го заговори.
— Добър вечер, Опгор. Чувал ли си за комодския варан?
— Оня гигантски гущер?
— Същият. Среща се само на няколко съвсем мънички индонезийски острова; единият е Комодо. Има размери колкото община Ус. Комодският варан не е чак толкова голям, колкото си мислят хората. Тежи приблизително колкото мъж в зряла възраст. Движи се бавно, на нас двамата няма да ни се опре да му избягаме. Затова му се налага да напада от засада. Да, от малодушна засада. Но не те убива в момента на нападението. О, не. Само те хапе. Без значение къде, на пръв поглед невинно ухапване по прасеца. Ти се измъкваш и си мислиш, че си спасен. Истината обаче е, че варанът ти е инжектирал отрова. Бавно действаща, слаба отрова. Ще се върна на въпроса защо е слаба, но преди това само мимоходом да спомена, че производството на отрова изисква много енергия от отровните животни. Колкото по-силна е отровата, толкова повече енергия поглъща производството ѝ. Отровата на комодския варан пречи на кръвта да се съсирва. И изведнъж ухапаният започва да кърви неудържимо, раната на прасеца ти не заздравява, вътрешните кръвоизливи от ухапването не спират. И където и да избягаш на малкия индонезийски остров, дългият помирисващ език на комодския варан ще улови следата ти и гущерът бавно ще се помъкне след теб. Дните минават, ти отпадаш все повече и скоро не си в състояние да се придвижваш по-бързо от варана. Той те настига и те ухапва пак. И пак. Цялото ти тяло кърви неудържимо и губиш много кръв. Няма къде да избягаш, защото си пленник на този малък остров, а миризмата ти е навсякъде.