61
Някъде около десети януари получих покана за среща на Общото събрание на дружеството „Ус Спа хотел“. Заседанието беше насрочено за втората седмица от февруари. Дневният ред се състоеше само от една точка: Оттук нататък накъде?
Формулировката отваряше поле за разнопосочни предположения. Строежът на хотела ще бъде замразен? Останките ще бъдат продадени на заинтересуван предприемач и събирателното дружество ще бъде ликвидирано? Или проектът ще бъде възобновен, но с удължен срок за изпълнение?
Срещата щеше да се състои чак в седем вечерта, но аз пристигнах в „Опгор“ още в един на обяд. От безоблачното синьо небе грееше бяло, лъскаво като метал слънце. В сравнение с последното ми прибиране сега стоеше по-високо над планинските върхове. Слязох от колата и пред мен мигом изникна Шанън — толкова красива, че чак болеше.
— Научих се да карам ски — засмя се тя и сияеща от щастие, ми ги посочи.
Едва се овладях да не я взема в прегръдките си. Само преди четири дни бяхме лежали заедно в хотелска стая в Нотуден и още усещах вкуса ѝ върху езика си и топлината ѝ по кожата си.
— Справя се отлично! — засмя се Карл, който излезе от къщата с моите ски обувки в ръка. — Да се поразходим до хотела.
Взехме си ските от хамбара, сложихме ги и тръгнахме. Карл, естествено, бе преувеличил. Шанън съумяваше да се крепи върху ските, но определено не се справяше отлично.
— Сигурно защото като дете карах сърф — отбеляза тя с видимо самодоволство. — Сърфът развива умението да пазиш равновесие и… — Ските се плъзнаха рязко напред, тя изкрещя и тупна по дупе върху прясно навалелия сняг.
Карл и аз се запревивахме от смях и след неуспешен опит да нахлузи обидена физиономия Шанън също прихна. Докато ѝ помагахме да се изправи, усетих ръката на Карл върху гърба ми. Той леко стисна тила ми. Синият му поглед ме гледаше грейнало. Изглеждаше по-добре, отколкото по Коледа. Беше поотслабнал, движеше се по-пъргаво, еклерите на очите му и дикцията му се бяха прояснили.
— Е? — Карл се облегна на щеките. — Виждаш ли го?
Виждах само същите обгорели черни останки от пожара преди месец.
— Не го ли виждаш? Бъдещия хотел?
— Не.
Карл се засмя.
— Само почакай. Четиринайсет месеца. Говорих с моите хора. Ще се справим за четиринайсет месеца. След един месец ще прережем лентата за началото на новия строеж. Ще организираме по-тържествено откриване от миналия път. Ана Фала се съгласи да дойде и да среже лентата.
Кимнах. Ана Фала — депутатка, председателка на парламентарната комисия по икономически въпроси. Високопоставена особа.
— А после ще си направим празненство в Ортюн — точно като едно време.
— Нищо не може да стане точно като едно време, Карл.
— Почакай и ще видиш. Накарах Род да събере бандата специално за случая.
— Майтапиш се! — засмях се. Род! Дори от Стуртинга30 не можеха да изпратят такава знаменитост.
— Шанън? — обърна се Карл.
Тя изкачи с мъка баира.
— Непрекъснато се хлъзгам назад — усмихна ни се задъхана.
— Ще покажеш ли на Рой как се научи да се спускаш? — Карл посочи закътан склон. Снегът блещукаше като диамантен килим.
— Нямам намерение да ви забавлявам — изплези му се Шанън.
— Представи си, че караш сърф край барбадоския бряг — подкачи я той.
Тя замахна уж да го цапне с щеката и пак залитна. Карл избухна в силен смях.
— Ще ѝ покажеш ли как се пази равновесие върху ски? — попита ме Карл.
— Не — зажумях. Носех слънчеви очила, но ярката светлина пак смъдеше в очите ми. — Не искам да го развалям.
— Говори за снега — поясни Карл за Шанън. — Навремето докарваше татко до полуда. Намираме идеален склон за спускане с девствен пухкав сняг и татко праща Рой да се спусне пръв, защото Рой е по-добрият скиор от двама ни. Но Рой отказва, защото било толкова красиво. Не искал да накърнява недокоснатия сняг със следите си.
— Разбирам го — кимна Шанън.
— Татко обаче не го разбираше. Според него, нямаш ли смелостта да накърняваш, няма да стигнеш доникъде.
Свалихме ските, седнахме върху тях и си разделихме един портокал.
— Знаеш ли, че Барбадос е родината на портокаловото дърво? — попита Карл, присвивайки очи.
— На грейпфрутовото — поправи го Шанън. — Впрочем и това не е никак сигурно. Но… — Тя ме погледна. — Както е известно, именно невежеството придава достоверност на всяка история.
Изядохме портокала. Шанън пожела да тръгне преди нас, за да не се налага да я изчакваме.
Аз и Карл я следихме с поглед, докато не превали хълма.