— Сериозно ли говориш? — изгледа ме Карл.
Свих юмрук и шеговито го тупнах по рамото.
— Нали го знаеш онзи лаф: Everybody loves a comeback kid31. Пък и най-грубата работа и най-скъпите инвестиции по хотела вече са факт. Остава само самият строеж. Да се откажеш сега, би било идиотщина. Ще се справиш, брат ми.
Карл сложи длан на рамото ми.
— Благодаря, Рой. Благодаря ти, задето вярваш в мен.
— По-големият ти проблем е как да получиш широко съгласие да следвате оригиналните чертежи на Шанън. От общината сигурно ще продължават да настояват за тролове и дърво. Освен това, за да се осигурят по-скъпи материали, необходими за реализацията на идеята и дизайнерските решения на Шанън, на теб се пада да убедиш съдружниците да одобрят увеличение на бюджетната рамка.
Карл се поизправи. Май бях успял да му вдъхна малко оптимизъм.
— Шанън и аз размишлявахме по въпроса. Проблемът на показаните изображения на първата инвеститорска среща беше, че не се бяхме потрудили достатъчно върху визуалната част от презентацията. Изображенията изглеждаха прекалено постни и потискащи. Сега Шанън изработи архитектурни визуализации при съвсем различно осветление и от различни ракурси. Но най-голямата разлика е, че виртуалният модел на хотела е позициониран в летен, а не в зимен пейзаж. Миналия път целият този бетон се сливаше с монотонния безцветен зимен пейзаж и хотелът изглеждаше продължение на така омразната на хората зима, нали? Сега фонът е цветен, летен и придава светлина и цвят на бетона, хотелът изпъква и не прилича на бункер, който се опитва да се изгуби в заобикалящата го природа.
— Same shit, new wrapping?32
— И абсолютно никой няма да разбере, че е точно това. Обещавам ти, ще пощуреят от възторг. — Карл си беше възвърнал оптимизма, белите му зъби блестяха под слънцето.
— Като туземци, на които предлагаш стъклени мъниста, а те ги вземат за истински перли.
— Не, перлите са си истински, просто този път ще ги лъснем предварително.
— Струва ми се достатъчно честно.
— Да. Достатъчно честно.
— Понякога човек просто прави, каквото трябва.
— Да — съгласи се Карл и погледна на запад.
Шумно си пое дъх и пак се сви. Пак ли го налегна униние?
— Дори когато си дава сметка, че постъпва много, много грешно.
— Вярно е — потвърдих, макар мислите на Карл видимо да се бяха отклонили в друга посока. Проследих с поглед дирята на Шанън.
— И въпреки това продължаваме в същия дух — бавно изрече Карл с ясната си дикция. — Ден след ден. Нощ след нощ. Повтаряме един и същи грях.
Затаих дъх. Беше възможно, разбира се, да говори за татко. Или за себе си и Мари. Ако не грешах обаче, ставаше дума за Шанън. За Шанън и мен.
— Например… — Гласът на Карл звучеше задавено и той преглътна с мъка.
Мобилизирах се психически.
— Както например, когато Курт Улсен се беше надвесил от скалата да провери дали ягуарът е паднал в Хюкен — продължи Карл. — Направо превъртях. Историята се повтаря, казах си. Ей сега ще ни разкрият. Точно като онзи път, когато баща му стоеше точно на същото място и надничаше в пропастта да провери дали гумите на кадилака са пукнати.
Мълчах.
— Тогава обаче ти не присъстваше и нямаше как да ме спреш. Сигмюн Улсен не падна сам в пропастта. Аз го бутнах, Рой.
Устата ми беше суха като пергамент, но поне си нормализирах дишането.
— Но ти си го знаел през цялото това време — добави Карл.
Държах погледа си прикован в коловоза от ските на Шанън. Кимнах, едва-едва помръдвайки глава.
— Тогава защо не ми позволи да ти кажа?
Свих рамене.
— Не си искал да те направя съучастник в убийство — отговори си сам Карл.
— Да не си очаквал това да ме уплаши? — попитах с крива усмивка.
— Вилумсен и неговият главорез са нещо съвсем различно. Сигмюн Улсен беше невинен.
— Явно си го блъснал много силно, защото той се беше приземил с голямо отклонение от отвесната линия.
— Направо го изстрелях. — Карл замижа, вероятно заради силното слънце. После отвори очи. — Още когато ти звъннах в сервиза, ти разбра, че не става дума за злощастен инцидент. Но не ме попита нищо. Защото така винаги е по-лесно: да се преструваш, че лошото не съществува. Както когато нощем влизаше в стаята ни и…
— Затваряй си устата!
Той се подчини. Над нас припърхаха забързани криле. Май същата онази птица се връщаше.