Карл и мама си приличаха много в едно отношение: мечтите им надминаваха реалността; опаковката — съдържанието. Ако нещата не са каквито ти се ще, си ги измисляш и оставаш повече или по-малко сляп за онова, което не ти допада. Например, мама наричаше вонящия ни на оборски тор коридор „the hall“. През тийнейджърските си години беше работила като прислужница и икономка при заможно корабовладелско семейство в града и обичаше нещата да звучат по-напудрено, по хайлайфски.
Татко, обратно, казваше си нещата, както са си, без капчица превземка. Искаше всичко около него да бъде, да звучи и да изглежда американско. Но не градско американско, а американско от Средния запад, като в Минесота, където беше живял от четвъртата до осмата си година заедно с баща си. Аз и Карл не познавахме този наш дядо. Америка беше и си остана Обетованата земя на татко, Америка на кадилака, на Методистката църква и на pursuit of happiness10. Той искал да ме нарекат Калвин по името на американския президент Калвин Кулидж. Републиканец, естествено. По-харизматичният му предшественик Уорън Хардинг останал в историята с поредица скандали, свързани с корупция, комар, курви и кокаин — забележете, все с буква „к“. За разлика от Хардинг Калвин Кулидж бил отруден, сериозен, скучен, немногословен и сприхав мъж, който по думите на татко бил изкатерил цялата кариерна стълбица, без да прескочи нито едно стъпало. Мама обаче не се съгласила да ме нарекат Калвин и като компромис ме кръстили Рой, с презиме Калвин.
Карл пък получил презимето Абел по името на държавния секретар Абел Паркър Ъпшър — според татко интелигентен и обаятелен мъж с големи мечти, толкова големи, че през 1845 година уредил Тексас да бъде анексиран към САЩ и за една нощ Щатите увеличили значително територията си. Колкото до решението на Абел да се застъпи за исканията на Тексас да запазят робството, татко му придаваше второстепенно значение.
Възможно е и аз, и Карл да приличаме по характер на хората, на които сме наречени. Никой в Ус — с изключение най-много на стария общински управител Ос — нямаше представа кои са Калвин Кулидж и Абел Паркър Ъпшър. Хората казваха само, че аз съм се метнал на татко, а Карл — на мама. Но по принцип жителите на Ус си говорят, колкото да се намират на приказка.
Бях на десет. Един ден татко се прибра с кадилак „Де Вил“. Похвалил му го Вилумсен, собственик на борса за коли втора ръка, която изкупуваше и скрап. Предишният собственик на този великолепен кадилак го внесъл от САЩ, но му се наложило да го продаде, защото нямал пари за митническата такса. С други думи, кадилакът, модел 1979-а, бил каран само по прави като конец магистрали из сухите пустини на Невада и нямал дори точица ръжда. Татко изслушал Вилумсен, кимнал бавно — по онова време нищо не разбираше от коли, а аз още не се бях запалил — и се съгласил да купи кадилака, без изобщо да се пазари. Само след две седмици му се наложи да откара колата на ремонт. Оказа се, че кадилакът е бъкан с повреди и фалшиви авточасти — досущ като таратайките, закрепени върху сгуриени блокчета по улиците на Хавана. В крайна сметка ремонтът излезе по-скъп от колата. В селото хората се превиваха от смях и злорадо отбелязваха, че това е цената, ако не се понаучиш на едно-друго за колите. „Браво на тариката Вилумсен, бива го в алъш-вериша.“ Аз пък се сдобих с играчка. Не, беше същинско училище. Устройството със сложен механизъм ме научи, че отделиш ли време, за да проумееш конструкцията, и използваш ли ума и пръстите си по предназначение, всъщност поправката на развалена машина не е невъзможна.
Застоявах се все по-дълго време в автосервиза на чичо Бернард. Позволяваше ми да му „помагам“, както се изразяваше, но в началото по-скоро му се пречках. Татко пък ме учеше да се боксирам. Спомените ми за Карл точно през този период са доста мъгляви. Това беше, преди да се източи. Все още вървях по-висок от него, а и той разви гадно акне. В училище се справяше добре, но беше тих, саможив, нямаше много приятели. Прекарвах все повече време в автосервиза, а той постъпи в гимназията и понякога се виждахме само вечер преди лягане.
Спомням си, една вечер споделих с какъв трепет очаквам да навърша осемнайсет, да стана пълнолетен и да взема шофьорска книжка. Мама се просълзи и ме попита това ли е най-силното ми желание: да се метна в колата и дим да ме няма.