— И все пак. Нали си я обичал.
— Да. Затова ѝ хвърлих спасителен пояс.
— Това поне. — Юлие седеше прегърбена, опряла длани о тезгяха. — Но след като си я изгубил, си намерил сили да продължиш?
— Направо невероятно е без колко неща може да съществува човек, Юлие. Само почакай и ще разбереш.
— Не — възрази беззвучно тя. — Нямам намерение да чакам, за да разбирам. Ще взема всичко сега.
— А какво искаш?
Въпросът дойде машинално. Просто вяло и разсеяно върнах топката обратно над мрежата. Но като видях как премреженият ѝ взор се впива в очите ми, а по лицето ѝ като кърваво петно се разлива похотлива усмивка, ми идеше да си отхапя езика.
— Сигурно гледаш много порно. Понеже момичето на мечтите ти се е удавило, искам да кажа. И търсиш все мацки на деветнайсет, нали? Щото тя е била на толкова. With big boobs11?
Доста се позабавих с отговора, сигурно затова тя го изтълкува като знак, че е уцелила право в десетката. В резултат аз се забърках още повече. Разговорът вече беше излязъл от контрол. Тя беше на седемнайсет, аз бях шефът, когото си бе наумила да свали, и сега — пияна и дръзка — играеше игра, въобразявайки си, че я владее, защото тези номера минаваха при момчетата, които я чакаха навън. Можех да ѝ кажа всичко това и да спася достойнството си, но това означаваше да изритам пияна тийнейджърка от яхтата си. Затова упорито потърсих спасителен пояс. И за нея, и за себе си.
На помощ ми се притече отварянето на вратата. Юлие мигом се смъкна от тезгяха.
На прага стоеше мъж. Не си спомнях да съм го виждал. Пред бензиностанцията обаче не беше спрял автомобил. Явно човекът беше от селото — прегърбен, с хлътнали бузи и лице с формата на пясъчен часовник. По плешивия му череп стърчаха само отделни снопчета коса.
Стоеше на вратата и се взираше в мен. Сякаш му идеше да се обърне и да си тръгне. Може би беше един от онези, които навремето ступвах на моравата пред Ортюн: един от онези, които набелязвах; някой, който не беше забравил. Мъжът колебливо се отправи към стелажа с компактдискове. Докато ги прехвърляше, час по час ни поглеждаше крадешком.
— Кой е този? — прошепнах.
— Бащата на Наталие Му — отвърна също шепнешком Юлие.
Тенекеджията. Вярно, той беше, дявол да го вземе. Беше се променил. Залинял, дето има една дума. Изглеждаше болен. Напомняше ми на чичо Бернард накрая.
Му дойде до тезгяха. Постави компактдиск отгоре. Албумът „Най-големите хитове на Роджър Уитакър“, намален на символична цена. Тенекеджията изглеждаше някак сконфузен, сякаш се срамуваше от музикалните си предпочитания.
— Трийсет крони — казах. — С карта или…
— В брой — отвърна Му. — Днес Егил няма ли да идва на работа?
— Болен е — поясних. — Нещо друго ще обичаш ли?
Му се поколеба.
— Не — отвърна в крайна сметка, прибра рестото, взе компактдиска и си тръгна.
— Брей — промърмори Юлие и мигновено пак седна върху тезгяха.
— Брей — какво?
— Не видя ли? Престори се, че не ме познава.
— Видях само колко силно беше притеснен. И май предпочиташе да пазарува от Егил — каквото и да си бе наумил да купува.
— Какво искаш да кажеш?
— В петък вечер никой не излиза от къщи и не бие път чак дотук, защото, видите ли, изведнъж страшно му се е дослушал Роджър Уитакър. Този мъж не се срамуваше от избора на компактдиск. Просто взе най-евтиния.
— А защо да не е влязъл да си купи презервативи, но да не се е престрашил? — засмя се Юлие. Говореше, сякаш самата тя неведнъж бе изпадала в същата ситуация. — Що да не мачка тайно чаршафите с някоя? Семейна черта им е.
— Стига де.
— Или взема антидепресанти, нали фалира. Не го ли видя как зяпаше рафта с лекарства зад теб?
— И не знае, че тук не продаваме нищо по-силно от хапчета против главоболие? Хайде де! Впрочем, не знаех, че е фалирал.
— За бога, Рой, ти не общуваш с хората. Как очакваш да научиш от тях каквото и да било?!
— Сигурно си права. Е, тази вечер младостта няма ли да празнува?
— Младостта! — изсумтя презрително тя. Изглежда, претърсваше ума си за повод да остане. Пред лицето ѝ набъбна балон от дъвка. И се спука с пукота на стартов пистолет: — Симон разправя, че хотелът приличал на завод и никой нямало да инвестира в него.
Симон Нергор беше чичо на Юлие. Със сигурност ще кажа, че на него му оставих белег. Здравеняк; една година по-голям от мен и ходеше на тренировки по бокс. Дори участва в два двубоя в града. Веднъж Карл танцува с момиче, по което Симон си падаше, и Симон сграбчи брат ми за яката. Наобиколи ги тълпа. Отидох и попитах какъв е проблемът. Усуках шал около пръстите си и когато Симон отвори уста да ми отговори, му фраснах един. Усетих мек натиск от поддаващи зъби. Симон се олюля, изплю кръв и прикова в мен поглед, повече смаян, отколкото изплашен. Момчетата, трениращи бойни спортове, си мислят, че във всеки ръкопашен бой се спазват правила. Затова губят. Ако бъдем справедливи, той не се предаде. Започна да пристъпва напред-назад и да ме дебне със свити пестници като гард пред зейналата в устата му празнина. Ритнах го в коляното и той престана да подскача. Забих крак в бедрото му. Очите му се разшириха от шок. Явно не се беше замислял какво се случва, когато толкова много мускулни групи започнат да кървят отвътре. Вече не можеше да се движи. Просто стоеше и чакаше като на заколение подобно на обграден взвод, в героичната си идиотщина решил да се сражава до последна капка кръв. Аз обаче не му позволих да запази дори капчицата достойнство на смазания от бой. Най-безцеремонно му обърнах гръб, погледнах си часовника и — сякаш заради уговорка, която все още имах време да спазя — си тръгнах. Тълпата насърчаваше Симон да ме нападне. Те не разбираха онова, което знаех аз, а именно: той не беше в състояние да направи дори крачка. После хората започнаха да му подвикват презрителни епитети. Именно това, а не двата бисернобели зъба, впоследствие доизградени от зъболекаря, оставих като белег на Симон онази вечер.