Ерик Нерел кимна бавно, докато си търкаше брадичката. Лицето на Улсен почервеня още повече.
— Пък и както казах, непрекъснато чуваме грохот от откъртващи се скални късове — напомних.
Гледах Улсен, но думите ми, разбира се, бяха предназначени за Ерик Нерел. Скоро му предстоеше да стане баща. На Нерел, не на Улсен. И пак той щеше да даде експертна оценка оправдано ли е да се изпрати долу екип от алпинисти, за да обследват катастрофиралия автомобил. А Улсен, разбира се, нямаше как да пренебрегне становището му, защото после, ако алпинистите претърпят злополука, щеше да си изгуби работата.
— Камъните може да не падат върху колата — поясних. — Но каква е гаранцията, че няма да паднат отстрани, където ще се намира обследващият екип?
И без да чуя отговора на Улсен, с периферното си зрение разбрах, че вече съм спечелил битката.
Стоях до Козия завой, а шумът от автомобилите им постепенно заглъхваше в далечината. Прелетя гарван. Изчаках отново да се възцари пълна тишина.
Влязох в къщата. Шанън, облечена в традиционното за нея черно, се беше облегнала на кухненския плот до прозореца. Изумих се как, макар облеклото ѝ да подчертаваше момчешки ъгловатото ѝ тяло, в цялата ѝ осанка имаше нещо подчертано женствено. Малките ѝ ръце се грееха, обвили димяща чаша, от чийто ръб висеше конче от пакетче чай.
— Кой беше? — попита тя.
— Ленсманът. Иска да обследва катастрофиралия кадилак. Било необходимо да се установи по каква причина татко е насочил колата към пропастта.
— Тя не е ли вече установена?
Вдигнах рамене.
— Случката се разигра пред очите ми. Той удари спирачки, но вече беше твърде късно. Важно е човек да спре навреме.
— Важно е човек да спре навреме — повтори тя и кимна по нашенски маниер.
Явно вече започваше да усвоява и нашия език на тялото. Нещо, което пак ме наведе на мисълта за онези научнофантастични филми.
— Било невъзможно колата да бъде извадена, каза Карл. Неприятно ли ти е, че тя е там?
— Освен че замърсява природата, не.
— Така ли? — Тя поднесе чашата към устните си и отпи малка глътка. — Защо?
— Ако родителите ми бяха издъхнали в двойното легло, нямаше да го изхвърлим.
Тя се усмихна.
— Това проява на сантименталност ли е, или по-скоро на безчувственост?
И аз се усмихнах. Вече почти не забелязвах отпуснатия ѝ клепач. Или пък той не беше толкова увиснал, колкото когато пристигнаха. Навярно и умората от дългото пътуване си бе казала думата.
— Според мен прагматичните съображения влияят на емоционалния ни живот в много по-голяма степен, отколкото си даваме сметка — казах. — Макар в романите да се разказва за несподелена любов, девет от десет души се влюбват в човек, способен да отговори на чувствата им.
— Сигурен ли си?
— Осем от десет — посмалих.
Застанах до нея. Забелязах, че тя ме наблюдава, докато сипвам кафе в кафеварката с малката жълта мерителна лъжичка.
— Прагматичен в смъртта и в любовта — подхвърлих. — Така е, когато човек живее в лишения, както тукашните жители. Но за теб това е нещо непознато.
— И защо смяташ така?
— Барбадос е богат остров — сама се похвали: карала си буик, следвала си в университет. Преместила си се в Торонто.
Тя видимо се поколеба, преди да ми отговори.
— Нарича се социална мобилност.
— Какво сега? Да не твърдиш, че си израснала в недоимък?
— Донякъде. — Тя си пое дъх. — Аз съм redleg.
— Redleg?
— Сигурно си чувал за така наречените hillbillys в Апалачите — светлокожа долна прослойка в САЩ. „Избавление“12. Банджо и кръвосмешение.
— Да, такава е стереотипната представа. Която, уви, се корени в реалността — точно както е и с redlegs, червенокраките, бялата долна прослойка в Барбадос. Червенокраките са потомци на ирландци и шотландци, пристигнали на острова през седемнайсети век, голяма част от тях — заточени каторжници. По подобен начин е заселена и Австралия. Червенокраките на практика били роби и съставлявали работната сила на Барбадос чак докато островът не започнал да внася роби от Африка. Но след премахването на робството африканските потомци успели да се подредят добре, докато преобладаващото мнозинство белолики червенокраки останали на социалното дъно. Повечето и до днес обитават бедняшки квартали. Живеят в… как ги наричахте вие на норвежки… коптори, така ли беше? Ние, червенокраките, сме общество извън обществото, впримчени сме в капана на бедността. Неграмотност, алкохолизъм, кръвосмешение, болести. Червенокраките в Барбадос рядко притежават нещо. Изключение правят малцина собственици на стопанства и малки магазини, в които обслужват по-богати от тях чернокожи. Другите червенокраки живеят на гърба на държавата, финансирана от данъците на тъмнокожи барбадосци. Знаеш ли по какво се отличаваме? По зъбите. Ако изобщо имаме такива, обикновено са кафяви.
12
„Избавление“ — прочут филм на режисьора Джон Бурман от 1972 г. по едноименния роман на Джеймс Дики. Разказва се за четирима млади американци, решили да се отправят на екзотично пътешествие из дива пуста местност в Апалачите. Там обаче попадат на така наречените