— А, там ли. Не. Или впрочем… — Напълни първата чаша и взе втора. — Нищо.
Отнесох чашите на нашата маса. Шанън вече беше включила лаптопа. Седнах до нея. За фон на работния плот бе избрала снимка на доста мрачен, правоъгълен и — поне в моите очи — доста невзрачен небостъргач, който, обясни ми тя, бил шедьовър: сградата на IBM в Чикаго, проектирана от някой си Мис15.
Огледах се.
— Как смяташ да действаш?
— С теб ще си побъбрим, докато си пием кафето. Между другото, отвратително е, но няма да се мръщя, защото той ни наблюдава.
— Ерик ли?
— Да. И онези двамата до телевизора също. След като си изпием кафето, ще вземеш лаптопа и ще се престориш на изключително зает. Пиши текст и не поглеждай нагоре. Останалото остави на мен.
— Добре — отпих от кафето. Шанън имаше право. Вкусът му напомняше химикал. Чаша топла вода беше за предпочитане. — Прочетох за ендометриозата в Гугъл. Ако не ставало по старомодния начин, някои пробват инвитро. Обмисляте ли го?
Тя ококори едното си око. Изглеждаше ядосана.
— Нали искаше да си бъбрим за дреболии — напомних ѝ.
— Това не са дреболии — просъска тя. — А важни неща.
— Добре, ще говоря за бензиностанции — вдигнах рамене. — Или за комични и конфузни ситуации, в които изпадаш, когато средният ти пръст непрекъснато стърчи.
Тя се усмихна. Настроението ѝ се менеше със скоростта на атмосферните условия при две хиляди метра надморска височина, но да те обгърне усмивката ѝ, беше все едно да се потопиш в топла вана.
— Искам деца — сподели тя. — Това е най-силното ми желание. Не на ума, разбира се, а на сърцето.
Надзърна над рамото ми към Ерик. Усмихна се, все едно той бе отвърнал на погледа ѝ. Ами ако Ерик не беше в час с кроежите на Курт? Започнах да се разколебавам дали идеята е дотам добра.
— А ти? — попита Шанън.
— Какво аз?
— Искаш ли деца?
— Искам, да. Бих се радвал. Просто…
— Какво?
— Не знам дали от мен ще излезе читав баща.
— Ще излезе, ще излезе, сигурна съм, Рой.
— За целта е нужно майката на децата ми да е всичко, което аз не съм. И да проявява разбиране колко време отнема да управляваш бензиностанция.
— В деня, когато станеш баща, вече няма да мислиш, че целият свят се върти около една бензиностанция.
— Или около небостъргач от анодизиран алуминий.
Тя се усмихна.
— Време е.
— Добре.
Погледите ни се срещнаха за миг, после аз придърпах лаптопа към себе си, отворих текстов файл и започнах да пиша. Оставих думите да се леят свободно изпод пръстите ми. Стараех се единствено да ги изписвам правилно. След няколко минути чух как Шанън стана и тръгна към бара. И без да поглеждам, знаех, че поклаща съблазнително бедра. Седях с гръб към барплота. Чух как един стол остърга пода. Значи, беше седнала при Ерик Нерел и навярно той я изпиваше с очи, както по време на купона по случай завръщането на Карл. Докато се преструвах на задълбочен в упражненията ми по правопис, някой се отпусна върху отсрещния стол и за миг си помислих, че е Шанън. Върнала се е, без да изпълни мисията си, помислих си и — какъв парадокс — изпитах облекчение. Но не беше Шанън.
— Здрасти — поздрави Грете.
Веднага ми направи впечатление, че си е изрусила къдриците.
— Здрасти — опитах се да акцентирам върху думата, та дано ѝ дам да разбере, че съм страшно зает.
— Да, да. Страшна флиртаджийка е тази красавица.
Машинално погледнах в същата посока като Грете.
Шанън и Ерик се бяха наклонили един към друг до бара и ги виждахме в профил. Шанън се смееше, усмихваше се, а Ерик очевидно се къпеше в същата топла вана, в която допреди малко се намирах аз. И навярно защото Грете ми пусна фитила с думата „красавица“, както Шанън бе успяла да ми набие в ума, че онзи небостъргач е шедьовър, сега аз видях, че Шанън Алейн Опгор не е просто хубава, а красива. Засмукваше светлината и същевременно я отразяваше по своеобразен начин. По дяволите, не можех да откъсна очи от нея. Докато не чух гласа на Грете:
— Опа…
Обърнах се към нея. Вече гледаше не Шанън, а мен.
— Какво?
— Нищо — отвърна тя с ехидна коварна усмивчица на тънките безцветни устни. — Къде е Карл?
— На строителния обект, предполагам.
Грете поклати отрицателно глава. Опитах се да не гадая откъде би могла да знае.
— Ако не е там, нямам представа къде е. Сигурно разговаря със съдружниците.
— Това е малко по-вярно. — Грете, изглежда, се колебаеше дали да продължи.
— Не знаех, че идваш в „Свободно падане“ — подхвърлих, за да сменя темата.
15
Лудвиг Мис ван дер Рое (1886-1969) — немски архитект, един от пионерите и най-видни майстори на модернизма. Той е третият и последен ръководител на известната школа „Баухаус“ до закриването ѝ под натиска на нацисткия режим през 1933 година. Стилът, който създава, характеризиращ се с чистота и простота на формите и линиите, се превръща в едно от най-влиятелните течения в архитектурата на XX век. — Бел.прев.