Когато момичето имаше чувството, че ще умре от удоволствие, той изведнъж прехвърли тежестта върху ръцете си и се повдигна. Студеният въздух, който облъхна пламналата й кожа, донякъде я извади от унеса, в който бе изпаднала. Дженифър отвори очи и го видя да се надвесва над нея, очите му пиеха гърдите й, а зърната им бяха щръкнали от милувките му.
Когато натискът на изгарящите му от желание слабини накара утробата й да трепне от сладострастен копнеж, Дженифър най-накрая започна да осъзнава какво се случва в действителност и бе обзета от доста закъснял и апатичен пристъп на паника. Притеснена да не би да е чакала твърде дълго, тя поклати глава и изрече умолително:
— Недей!
Графът не обърна внимание на молбата й. В същия миг обаче един от пазачите отвън извика:
— Мъжете се върнаха, милорд!
Ройс мълниеносно се изправи на крака, оправяйки облеклото си, и изхвърча навън. В шеметния вихър на сподавения копнеж и объркването Дженифър го гледаше отнесено как се отделя от нея и излиза от шатрата. В следващия момент я осени изгарящото прозрение за онова, което се бе случило току-що. Тя се засрами, щом зърна в какво състояние се намира облеклото й. Пооправи набързо дрехите и прокара пръсти през разрошената си коса. Ако я беше принудил насила да извърши това, поне щеше да се чувства по-малко виновна… Обаче той не беше. Сякаш я бяха омагьосали и тя се бе поддала на чара му на съблазнител. Ужасът от това, което Дженифър беше направила — което почти бе направила — я накара да потрепери и когато си каза, че вината за случилото се е изцяло на Ройс, съвестта й се възпротиви.
Изведнъж започна да претегля всички неща, които може да направи или да каже, когато Ройс се върне в палатката. Въпреки наивността си момичето инстинктивно усещаше, че той би искал да продължат оттам, докъдето бяха стигнали, и сърцето й запрепуска бясно от страх — не от него, а от самата нея.
Минутите бавно се изнизваха и се превърнаха в час. Страхът й постепенно прерасна в изненада, когато графът така и не се появи, а после — и в изтощение, за което девойката беше много благодарна. Свила се на кълбо, увита в кожите, тя затвори натежалите си клепачи, за да ги отвори отново след часове и да го види надвесен над нея.
Уморена, Дженифър се вгледа изпитателно в лицето на мъжа, който я бе обсипвал с ласки, давайки си сметка, че желанието му да продължат изоставените си занимания в този момент е не по-силно от нейното.
— Това беше грешка — заяви решително той — и за двама ни. Няма да се повтори.
Това бе последното нещо, което тя очакваше да чуе от него. Графът се обърна и излезе от палатката, а девойката си помисли, че навярно това е неговият начин да се извини за онова, което се бе случило. Устните й се разтвориха в безмълвна изненада, а после тя бързо затвори очи, когато Гауин се прибра и легна на сламеника си до входа на палатката.
Седма глава
На разсъмване всички палатки бяха прибрани и въздухът се изпълни с гръмотевичен грохот, когато пет хиляди рицари, наемници и оръженосци в пълно бойно снаряжение потеглиха с конете си през долината. Следваха ги тежки каруци, скърцащи под тежестта на всевъзможните бомбарди, мортири2, стенобойни машини, катапулти и други съоръжения, необходими за провеждането на обсадни действия.
За Джени, която яздеше до Брена, зорко пазена и от двете страни от въоръжени до зъби рицари, светът бе загубил очертанията си, превръщайки се в неясно, замъглено петно, изпълнено с шум, прах и безпорядък. Тя не знаеше нито къде отиват, нито къде се намират, нито пък коя всъщност е. Като че ли светът изведнъж се беше променил и никой вече не беше същият. Сега Брена се усмихваше окуражително на сестра си, докато самата Дженифър с изумление откри, че непрекъснато се оглежда — и се надява — да зърне Ройс Уестморланд!
На няколко пъти го видя да минава с коня си покрай нея, обаче, ако това изобщо беше той, се държеше като напълно непознат. Възседнал внушителен черен жребец, с лъскави черни доспехи, черно наметало и черни ботуши, той представляваше най-неумолимата и съкрушителна фигура, която Дженифър бе виждала през живота си — зловещ странник, твърдо решен да унищожи нейното семейство, нейния клан и всичко, което й бе скъпо и мило.
Тази нощ, докато лежеше до Брена, взирайки се в звездите, тя се опита да не мисли за грозната обсадна кула, хвърляща зловещата си сянка върху полянката — кулата, която скоро щеше да бъде издигната срещу старинните стени на замъка „Мерик“. Докато се движеха из долината, тя бе зърнала страховития й силует между дърветата, но не беше съвсем сигурна какво представлява. Сега обаче най-дълбоките й страхове се оправдаваха. Дженифър усещаше, че не може да мисли за нищо друго — единствено предположението на Брена, че крал Джеймс може да изпрати подкрепления на баща й, я успокояваше донякъде.