След като помолиха администратора на „Хаят“ да им намери кола под наем, семейство Фарго поеха на път. Сам караше, а Реми следеше картата на Катманду върху таблото на нисана им.
Един от малкото уроци, научени (и впоследствие забравени) от последната им визита в Катманду преди около шест години, се върна почти веднага, щом напуснаха хотела.
С изключение на главните улици като „Тридеви“ и „Кралския път“, улиците на Катманду рядко имаха имена, било то на картата или по табели. Местните даваха указания според забележителности, обикновено пресечки или площади — познати съответно като чокове и толове, и от време на време според местоположението на някой храм или пазар. Незапознатите с тези ориентири нямаха избор, освен да се доверят на карта на района и на компас.
Сам и Реми извадиха късмет. Университетът на Катманду се намираше на двайсетина километра от хотела, сред хълмовете в най-източния край на града. След двайсет нервни минути, докато открият магистрала „Арнико“, те пристигнаха в кампуса час след тръгването си от хотела.
На входа свиха вляво, следвайки табелите на непалски и английски. След това стигнаха до една алея, обградена от дървета, и здание от тухла и стъкло, пред което имаше леха красиви цветя. Намериха място за паркиране, слязоха и минаха през стъклената входна врата. Почти веднага се сблъскаха с информационното бюро.
Младата индийка зад него говореше английски с оксфордски нотки.
— Добро утро и добре дошли в университета на Катманду. С какво мога да ви помогна?
— Търсим професор Адала Каалрами — каза Реми.
— Да, разбира се. Един момент. — Жената натисна копче на клавиатурата пред себе си и прочете нещо на монитора. — Професор Каалрами в момента провежда консултации в библиотеката. Срещата ще свърши в три. — Жената им даде карта на кампуса и огради мястото, където се намираха в момента, както и библиотеката.
— Благодаря — кимна Сам.
Кампусът на Катманду беше малък — на възвишението се бяха сгушили само десетина сгради. Под тях се ширеха километри и километри терасирани поля и гъсти гори. В далечината се мержелееше международното летище „Трибхуван“. На север, едва видими, бяха пагодните покриви на „Хаят риджънси“.
Сам и Реми се отдалечиха на около стотина метра на изток от сградата, по пътечка, оградена с плетове, свърнаха наляво и се озоваха пред входа на библиотеката. Един от служителите ги упъти към конферентна зала на втория етаж. Пристигнаха тъкмо когато един студент си заминаваше. А в самата зала, на кръгла маса, седеше пълна възрастна индийка с ярко червено-зелено сари5.
Реми попита:
— Извинете, вие ли сте професор Адала Каалрами?
Жената вдигна поглед и ги огледа през очилата си в тъмни рамки.
— Да, аз съм.
Английският й беше с плътния смътно музикален акцент на индийците.
Реми представи себе си и Сам, след което попита дали може да седнат. Каалрами кимна към двата стола пред себе си. Сам я погледна и попита:
— Името Люис Кинг говори ли ви нещо?
— Були? — веднага попита тя.
— Да.
Професорката се усмихна широко — имаше разстояние между предните зъби.
— О, да, помня Були. Бяхме… приятели. — Блясъкът в очите й подсказа на Фарго, че връзката им е отишла оттатък етапа на приятелството. — Бях свързана с Принстън, но дойдох за няколко семестъра в Трибхуван. Дълго преди да основат сегашния университет. С Були се срещнахме на някаква сбирка. Защо ме питате?
— Търсим Люис Кинг.
— А… Ловци на духове, така ли?
— Значи мислите, че е мъртъв? — попита на свой ред Реми.
— О, не знам! Разбира се, чувала съм историите за появяванията му от време на време, но никога не съм го виждала, нито пък съм виждала достоверни негови снимки. Не и в последните четирийсет години. Ще ми се да мисля, че ако беше жив, щеше да дойде да ме види.
Сам извади един плик от кожения си сак, извади копие на пергамента и го плъзна по масата към професор Каалрами.
— Това познато ли ви е?
Тя го разгледа.
— Да. Това е моят подпис. Преведох това за Були през… — Каалрами сви устни, замисли се. — Хиляда деветстотин седемдесет и втора.
— Какво можете да ни кажете за него? — попита Сам. — Каза ли ви Люис къде го е намерил?
— Не, не ми каза.
Реми не се стърпя и вметна:
— На мен ми прилича на деванагари.
5
Традиционна женска дреха, която се носи в Индия, Бенгладеш, Непал и Шри Ланка. Представлява дълго парче плат (между 4 и 9 метра), което се загръща около тялото — Бел.прев.