— Братко… Страх ме е.
— Няма нужда. Ще се върна, преди да усетиш.
Джузепе вдиша дълбоко, стисна челюст и изправи рамене.
— Да. Знам, че си прав. Машината е чудо и никой по-добре от теб не може да я управлява. Ако имаш късмет, довечера ще вечеряме заедно.
— Точно така — отвърна Франческо.
Останаха прегърнати за няколко секунди. Франческо се отдръпне, обърна се към Хао и каза:
— Кажи им да запалят мангалите. Излитаме след десет минути!
1.
Пролива Сунда, Суматра
Наши дни
Сам Фарго отпусна газта и остави двигателя на празен ход. Моторната лодка забави и спря във водата. Изключи я и съдът леко да се запоклаща настрани.
На около триста метра от носа на лодката от водата се издигаше целта им — гъсто залесен остров, чиято вътрешност изобилстваше от остри върхове, дълбоки долини и гъсти дъждовни гори — под тях имаше брегова ивица, осеяна със стотици заливчета и тесни протоци.
На задната седалка Реми Фарго вдигна поглед от книгата си — „Ацтекските ръкописи: устна история на завоевателство и геноцид“, вдигна слънчевите си очила на челото и погледна съпруга си.
— Проблеми?
Той се обърна към нея и я погледна възхитено.
— Просто се наслаждавам на гледката — и Сам помърда изразително с вежди.
Реми се усмихна.
— Ех, ласкател! — Тя затвори книгата и я остави до себе си. — Но чак частен детектив Магнум2 — не си.
Сам кимна към книгата.
— Как е?
— Върви бавно, но ацтеките са били пленителен народ.
— Повече, отколкото някой е предполагал. Кога ще приключиш с нея? Тя ми е следващата в списъка за четене.
— Утре или вдругиден.
Напоследък и двамата имаха купища работа, а островът, към който се бяха упътили, беше основната причина за това. При други обстоятелства точицата суша между Ява и Суматра щеше да е тропически ваканционен рай, но през последните месеци се превърна в мравуняк от археолози, историци, антрополози и разбира се, щедра доза индонезийски официални лица. Като всички тях, при всяко свое посещение на острова, Сам и Реми трябваше да криволичат през приличащия на дървесна къщурка град, който инженерите бяха увесили над разкопките, за да не се сгромоляса земята под краката на хората, които се мъчеха да запазят находката.
Откритието на Сам и Реми в Пулау Легунди щеше да пренапише ацтекската и американската история на Гражданската война — а като ръководители не само на този проект, а и на още два, те трябваше да се справят с планини от информация.
За двамата това беше удоволствие. Макар страстта им да беше ловът на съкровища — призвание, свързано най-вече с това да си цапат ръцете и да работят по терени, осланяйки се колкото на проучвания, толкова и на инстинкт, и двамата имаха сериозна научна биография. Сам беше инженер от Калтек, а Реми имаше диплома по антропология и история от Колежа в Бостън.
Сам беше круша, паднала доста близо до семейното дърво. Починалият му баща беше един от главните инженери в космическите програми на НАСА, а майка му Юнис, вече на седемдесет и една, живееше в Кий Уест, единственият собственик, капитан и чистач на лодка за гмуркане и лов на риба в дълбоки води. Майката и бащата на Реми, съответно проектант на домове и педиатър-писател, се бяха пенсионирали и сега си живееха живота в щата Мейн, като отглеждаха лами.
Сам и Реми се бяха срещнали в Хермоза бийч в един джазклуб на име „Лайтхаус“. Сам влезе в клуба за една студена бира, а Реми празнуваше там успешната си експедиция за проучване на слуховете за потънал испански кораб близо до залива Абалон.
Нито един от тях не беше наивен романтик, така че не смятаха първата си среща за любов от пръв поглед, но безспорно искрата бе пламнала. Докато говореха и се смееха пред питиетата си, часовете се изнизаха неусетно, чак докато „Лайтхаус“ затвори. Шест месеца по-късно се ожениха със скромна церемония.
Насърчен от Реми, Сам разработи една своя приумица — аргонов лазерен скенер, който можеше и в почва, и във вода да открива и идентифицира метални сплави. Търсачи на съкровища, университети, големи компании и минни предприемачи се надпреварваха да купуват творението на Сам и след две години „Фарго Груп“ вече отбелязваше годишни приходи от три милиона долара. След четири започнаха да ги търсят корпорациите с дълбоките джобове. Сам и Реми приеха най-високата оферта, продадоха компанията за достатъчно пари, за да се осигурят до края на живота си, и се отдадоха на истинската си страст — търсенето на съкровища.