Температурата падаше все по-ниско. Това сигурно се дължеше на липсващото енергийно сияние около планетата, тъй като нощем земната повърхност безпрепятствено отдаваше отново от себе си насъбраната през, деня топлинна енергия, което, от своя страна, водеше до температурни колебания. Вгледа се в звездното небе. Дори далечните слънца имаха студен, негостоприемен вид — по това време и те бяха все още диви, ненаселени системи.
Сви се още повече, за да съхрани топлината си, но крайниците му се вдървиха, тъй че отново се наложи да стане и да направи няколко крачки. Видя с облекчение, че се зазорява и че слънцето бавно изгрява. Не след дълго и атмосферната температура достигна по-поносими измерения.
В следобедните часове безредната тълпа от пропаднали войници, която върлуваше из местността, плячкосваше имот и убиваше хора, най-сетне продължи по-нататък, като не забрави преди това да подпали всичко, което бе останало от стопанството. Войниците отведоха със себе си цяла върволица животни, на чиито гърбове бяха монтирани приспособления за сядане. Някои дори бяха заели място върху тях и животните ги носеха безропотно. Органическото возило се управляваше чрез остроумно съоръжение от шнурове и верижки, които водеха от устата на животното до седалката на ездача. За него беше извънредно непонятно, че големите силни животни съвсем търпеливо понасяха всичко.
Когато разбойническата дружина изчезна, принцът се осмели да излезе от скривалището си, за да разгледа още веднъж мястото на опустошението. Може би там бе останал някой, който имаше нужда от помощта му; но главното, което го подтикваше, беше гладът. Може би щеше да намери нещо за ядене, може би дори щеше да получи известна информация за епохата, да речем документи, някой календар или нещо подобно.
Пред очите му се разкри ужасна гледка. Обгорените трупове на заклани и застреляни мъже и жени лежаха сред разбитата и димяща покъщнина. Жените и девойките бяха умъртвени по най-гнусен начин и оставени да лежат в собствената си кръв. Те почти не се отличаваха от разровената земя, на която бяха издъхнали.
Постройките на имението отдавна бяха рухнали и пламъците унищожаваха последните останки. По изпотъпканата трева имаше много разбити бъчви и мебели, а в мръсотията се валяха различни хранителни продукти. Измъчван от глад, той затърси наоколо, намери накрая няколко къса от растителна субстанция, които бяха печени в жарта и му се струваха годни за ядене, и с погнуса ги опита. Бяха почти безвкусни и след известно време на дъвчене слюнката ги направи сладникави. С големи усилия успя да ги преглътне, но с всяка следваща хапка те му се струваха все по-безвкусни. Търсейки нещо за пиене, той се натъкна на остатъци от възкисели течности в съдините за пиене. Подуши ги. Сигурно това беше опиатът. Може би алкохол, реши той, но не беше съвсем сигурен. Продължи търсенето си и откри една дупка в земята, облицована с камъни и снабдена със съоръжение, посредством което в нея можеше да се спуща кофа и отново да се издига на повърхността. Изпробва съоръжението и извади от земята ведро вода, грижливо я проучи и реши, че е годна за пиене. Пи от ведрото на големи глътки. Станах вече истински дивак, рече си той, пия вода от земята, която сигурно гъмжи от причинители на болести, ям мръсна храна редом с прострени трупове, дишам вонята на полуизгорели животни и хора. Може би отдавна съм се отровил, но какво от това? Или ще умра от глад и жажда, или ще загина от отровните вещества и микробите на варварските хранителни продукти — друг избор нямам. Проблемът бе направо академически. Не му оставаше нищо друго, освен да рискува.
Претършува дрехите на убитите, които го гледаха с ужасни очи от мръсотията, и откри в джоба на един мъртъв войник две писма. Не беше в състояние да разчете писмените знаци, но видя, че цифрите са арабски. Очевидно се касаеше за обозначаване на датата. Годината, упомената и в двете писма, беше 1619. Следователно се намираше дванадесет хиляди години назад в миналото, по-точно: в първата половина на седемнадесети век по старото летоброене, стига датата да беше вярна. Но хартията показваше, че писмата са нови. Никога не бе стартирал с такава голяма енергия на темпоралното поле, за да може да се озове на такова разстояние. Да не би уредът да се беше повредил? Но това в никакъв случай не би довело до повишаване на полевата енергия. Тук се бе намесила нечия ръка и това не можеше да бъде ръката на някой друг, освен на брат му. Беше смятал това за невъзможно, но трябваше да свикне с тази мисъл.
Пъхна в джоба си и двете писма. Бяха адресирани до някой си Вайслингер, както узна по-късно, когато се научи да разчита чуждата писменост. Съчинил ги беше свещеникът от едно малко селище, който молеше мъжа незабавно да се завърне в родината си, понеже жена му била на смъртно легло, стопанството пропадало, а децата му живеели в голяма немотия. В другото писмо същият този свещеник съобщаваше, че жена му междувременно е починала и е погребана на разноски на общината, че работилницата му е продадена на търг и че петте му деца са оставени на грижите на различни семейства, където работели, за да заслужат подслон и препитание, и се чувствали добре, но въпреки това им липсвала строгата бащина ръка, тъй като се случило да ги заловят при кражби; пишеше още, че той, Вайслингер, е безсъвестен скитник, комуто всевишният някой ден ще прати наказание за греховете и ще тури на позорния му живот злочест край. Именно последното бе слетяло мъжа — бяха му прерязали гърлото.