— Това значи война между клановете. Защото Тофик Алиев, който търгува с анаша и други треви, няма да гледа със скръстени ръце как му се изплъзват паричките!
— Войната вече е налице.
— Имам предвид ожесточена война с много кръв.
— Скоро и тя ще започне.
— Интересна картина ми обрисува — отбеляза Турецки. — Или това още не е всичко? Очертават ли се по-сериозни събития?
— Връщам се към триадите. Малко неточно ти изтълкувах значението на тази дума, като нарекох триади само кръстниците. Това понятие е по-обширно и включва тайните съдружия, които съществуват по свои строги вътрешни закони. Достатъчно е само да ти кажа, че от няколко столетия насам те вече контролират значителна част от финансовия свят на Хонконг, макар че в първоначалния си замисъл това е справедливо. Системата е добре законспирирана, всички триади си имат документи, потвърждаващи легалния им бизнес. А сега за по-сериозните събития… В Хонконг живее един господин на име Джек Кан, който се ползва с голям авторитет. Майка му е рускиня, внучка на един от колчаковските офицери, а бащата е китаец. Кан се занимава с търговия на оръжия последен модел, дори с атомно. Според последните ни сведения той е постигнал забележителни успехи в това отношение. А сега съпостави този факт със следния. Банковите и търговските закони на Хонконг са особено гъвкави. Мошениците от цял свят използват това обстоятелство с огромни лични печалби. И нашите богаташи се ориентираха бързо. Вече са изпрани милиарди долари. Дори нещо повече, в момента триадите енергично изпират наличната валута, постъпваща по каналите на руската мафия. И двете страни много бързат, защото наближава първи юли, когато Хонконг и Тайван преминават във владение на Китай. А там, както се казва, нема лабаво. И току-виж, че при това бързане същият Джек Кан вземе да продаде нещо мъничко и спретнато с атомен заряд на някой си Ваня Иванов. Какво ще кажеш, а?
— Всичко това е много любопитно — след известно мълчание проговори Турецки. — Но аз съм практик, Валера, човек на действието.
— А аз — чиновник, щабен офицер. Заповядано ми е да ти докладвам положението и го направих, доколкото можах.
— Благодаря ти — отново с известно забавяне отговори Турецки.
— Нека уточня. Аз невинаги съм бил чиновник.
— Знам.
— Не, Саша, не знаеш. Предпочитах да мълча за това.
— А сега ще го кажеш?
— Имам зад гърба си две години и половина Афганистан и три месеца Чечня. Две ранявания. След чеченското се наложи да напусна армията.
— Я налей коняк — намръщено каза Александър.
Пиха, без да се чукнат, дори не си замезиха.
Лебедите в езерото отново бяха застинали на място.
— Мамо — чу се детско гласче. — Виж, мамо! Живи ли са?! Мамо!
— Живи са, миличка, живи. Лебед и лебедица — отговори младата майка на малкото момиченце. — Това са най-верните птици на света. Ако единият от двойката внезапно загине, другият — мъжката или женската птица — се издига високо в небето, събира крила и пада като камък на земята.
— И умира?
— Умира. Но какво правиш, миличка? Защо плачеш?
— Мъчно ми е…
— Лебед и лебедица — проговори Валерий. — Е-ех!
— Докато ти пазаруваше, аз си спомних за баба ти, Евдокия Егоровна… — Турецки позамълча, но отговор не последва, и той продължи: — Знаеш ли, все още се питам какво ни раздели тогава?
— Кога?
— След последните ни изпълнения в стаята на баба Дуня. Помня, че ти много се разстрои заради някоя си Лариса…
— Тя отдавна не е някоя си Лариса — прекъсна го Саргачов. — А Лариса Ивановна Стрелникова, вицепремиер на Русия.
Рядко се случваше Турецки да е изненадан от нещо, но този път дори подсвирна.
— Да пийнем още по едно за капак — предложи Саргачов.
— Не, на мен ми стига.
— Тогава да тръгваме.
— Трябва да приберем това — кимна към подноса Турецки.
— Има си хора за тая работа.
И наистина, не бяха изминали и десетина крачки и отнякъде се появиха двама мъже, разляха в чашките останалия коняк, приветливо помахаха на щедрите непознати, когато те се обърнаха да ги погледнат, и жадно загълтаха скъпоценната придобивка.