— Можеш ли да ни дадеш малко светлина?
В отговор Кълбото заискри със син пламък, изпълвайки в същото време мислите на Гарион с кристално чистата си песен. Гарион погледна Ерионд.
— Да се връщаме. Леля Поул се тревожи къде си.
Тръгнаха обратно по пустата галерия и Гарион постави с любов ръка върху раменете на младия си приятел. Поради някаква причина точно сега му бе много близък.
Излязоха на ръба на мрачната пропаст. Отвесните стени бяха осеяни от бледи светлини, ромонът на водопада на дъното на бездната галеше слуха им. Внезапно Гарион си спомни нещо, което се беше случило предния ден.
— Защо леля Поул се тревожи толкова много, когато се приближиш до вода? — попита любопитно той.
— Когато бях малък, точно след като се преместихме в къщата на Поледра в Долината, доста често падах в реката.
Гарион се усмихна.
— Това ми изглежда съвсем естествено.
— Не се е случвало от дълго време. Според мен Поулгара смята, че съм запазил правото си да падам във водата за някакъв специален случай.
Гарион се засмя, после двамата влязоха в коридора, където се намираха спалните помещения и който водеше към пещерата на горима. Посрещнаха ги уплашените погледи на улгите, които живееха и работеха в тази галерия.
— Белгарион — рече Ерионд. — Кълбото все още блести.
— О — отговори Гарион, — бях забравил. — Той погледна през рамо към весело блещукащия камък и каза: — Вече можеш да спреш.
Кълбото проблесна за последен път, сякаш беше разочаровано. Другите се бяха събрали в централната стая на къщата на горима, за да закусят. Когато двамата влязоха в помещението, Поулгара вдигна поглед.
— Къде бяхте? — започна тя, но спря, вгледа се в очите на Ерионд и попита: — Нещо се е случило, нали?
— Да — отвърна той. — УЛ искаше да говори с нас. Трябваше да ни каже някои неща.
Белгарат отблъсна чинията си настрани и напрегнато каза:
— Я разкажете по-подробно. Имаме достатъчно време. И гледайте да не пропускате нищо.
Гарион седна до Се’Недра и внимателно описа срещата с Бащата на боговете, като се стремеше да повтори точно думите на УЛ.
— Накрая той каза, че Ерионд и аз имаме сходни души и трябва да се подкрепяме и да си помагаме — заключи той.
— И това ли беше всичко? — попита Белгарат.
— В известна степен, да.
— Освен това обеща, че ще бъде с нас — добави Ерионд.
— И не ви съобщи никакви подробности за онзи момент, когато всичко трябва да свърши? — попита старият вълшебник и лицето му се напрегна.
Гарион поклати глава.
— Не. Съжалявам, дядо.
— Не обичам да работя без план — кипна Белгарат. — Трябва да знам дали изоставам, или избързвам.
Се’Недра прегърна Гарион и лицето й се изпълни едновременно със загриженост и облекчение.
— Сигурен ли си, че ти каза, че детето ни е добре? — поиска да знае тя.
— Да, потвърди, че всичко е наред — увери я Ерионд. — Каза ни, че този, при когото е сега, ще се погрижи нуждите му да бъдат удовлетворени и че в момента Геран не се намира в опасност.
— В момента? — възкликна Се’Недра. — Какво означава това?
— Не ни каза нищо повече, Се’Недра — отвърна Гарион.
— Защо не го попитахте къде е детето ни?
— Защото бях сигурен, че няма да ми каже. Откриването на Геран и Зандрамас е моя работа и не мисля, че те ще позволят някой друг да я свърши вместо мен.
— „Те“? Кои са тези „те“?
— Пророчествата — и двете. Те диктуват правилата и всички ние трябва да ги следваме, дори да не знаем какви са.
— Но това е глупаво!
— Отиди и им го кажи, Не съм го измислил аз.
Леля Поул погледна с недоумение Ерионд.
— Ти знаеше ли? Имам предвид името си?
— Знаех, че името ми е друго. Когато ме наричахте Еранд, по някаква причина се чувствах неловко. Сърдиш ли ми се, Поулгара?
Тя се усмихна и го прегърна.
— Не, Ерионд — каза тя. — Изобщо не ти се сърдя.
— Каква точно е задачата, която ти постави УЛ? — попита Белгарат.
— Каза, че ще открия какво трябва да правя, когато му дойде времето.
— И това е всичко?
— Каза, че тя е много важна и че ще се променя, след като я изпълня.
— Защо винаги всичко е свързано с разгадаване на гатанки? — недоволно се оплака Белгарат.
— Това е още едно от правилата, за които спомена Гарион — намеси се Силк и отново напълни чашата си от голямото шише на масата. — А сега какво ще правим, приятелю?
Белгарат се замисли, подръпна ухото си и погледна нагоре към едва мъждукащите лампи.