— Мисля, че тази среща е събитието, което трябваше да се случи тук в Пролгу — заяви той. — Затова смятам, че е време да продължим. Няма да има никакви лоши последствия, ако отидем малко по-рано там, накъдето сме тръгнали, но съм сигурен, че ще е истинско бедствие, ако закъснеем. — Той стана и сложи ръка върху крехкото рамо на горима. — Ще ти изпращам новини от време на време. Ще помолиш ли някои от твоите хора да ни преведат през пещерите до Арендия? Ще ми се да изляза на открито колкото е възможно по-скоро.
— Разбира се, стари приятелю — отвърна горимът. — И нека УЛ ви води.
— Надявам се, че все пак ще го направи някой от твоите хора — измърмори Силк.
Белгарат го погледна сърдито.
— Всичко е наред — отвърна сърдечно Силк. — Фактът, че постоянно се изгубваш, ни най-малко не намалява уважението, което изпитваме към теб. Сигурен съм, че това е просто лош навик, който си придобил, защото умът ти е бил зает с по-сериозни проблеми.
Белгарат погледна Гарион:
— Наистина ли трябва да идва с нас?
— Да, дядо. Наистина.
Два дни по-късно, малко след изгрев слънце, излязоха от пещерата от един почти незабележим изход сред брезова гора. Водачите им не посмяха да излязат на светлината на слънцето и се отдръпнаха назад. Белгарат им благодари и те се оттеглиха в черните недра на земята.
— Не можеш да си представиш колко по-добре се чувствам — изрече с облекчение Силк, когато излезе от пещерата и видя, че навън е студена слънчева утрин. На места между дърветата имаше замръзнал сняг, който блестеше под косите лъчи на утринното слънце. Някъде отляво се чуваше буйното клокочене на планински поток.
— Имаш ли представа къде се намираме? — обърна се Дурник към Белгарат.
Възрастният мъж погледна към току-що изгрялото слънце и отговори:
— Някъде в подножието на хълмовете в централна Арендия.
— На юг от Арендската гора? — запита Силк.
— Трудно е да се каже със сигурност.
Дребният драснианец се озърна.
— По-добре да погледна оттам — подхвърли той и посочи един хълм, който се издигаше над гората. — Може да зърна нещо отгоре.
— Смятам, че една закуска ще бъде добре дошла за всички — предложи Поулгара. — Хайде да намерим някоя поляна и да запалим огън.
— Няма да се бавя — обеща Силк, обърна коня си и се отдалечи между белите стволове на брезите.
Останалите продължиха да яздят. Дебелият килим от златни листа шумолеше под копитата на конете. Скоро откриха една полянка на брега на потока, който бяха чули, излизайки от пещерата.
— Това ще свърши работа — реши Поулгара. — Гарион, съберете с Ерионд дърва за огън! Малко бекон и препечени филийки ще ни се отразят добре.
— Да, лельо Поул — отвърна автоматично той и слезе от седлото.
Ерионд се присъедини към него и двамата се запътиха да търсят паднали клони.
— Приятно е отново да си на слънце — отбеляза Ерионд и издърпа голям клон изпод едно паднало дърво. — Пещерите също са хубави, но предпочитам да виждам небето.
Гарион почувства силна близост с този млад мъж с открито лице. Случката, която беше станала в пещерата, ги беше сближила още повече и беше привлякла вниманието на Гарион към една мисъл, която не бе напускала съзнанието му от няколко години. Фактът, че двамата с Ерионд бяха отгледани от леля Поул и Дурник, В много отношения ги правеше близки като братя. Той мислеше за това, докато връзваше няколко дебели клона с едно въже. И изведнъж осъзна, че знае съвсем малко за Ерионд, особено за онова, което му се е случило преди да го намерят в Рак Ктхол.
— Ерионд — попита той, — спомняш ли си къде си живял преди да те открие Зедар?
Младият мъж погледна към небето и очите му се замъглиха от усилието да си припомни ранното си детство.
— Мисля, че беше някакъв град — отвърна той. — Имам бегли спомени за улици и магазини.
— Спомняш ли си нещо за майка си?
— Не си спомням да съм живял дълго на едно място с едни и същи хора. Мисля, че ходех от врата на врата, хората ме пускаха да вляза и ми даваха нещо за ядене и място за спане.
Внезапно Гарион изпита силно съчувствие. Ерионд беше живял като сирак, както и той самият, дори по-зле.
— Спомняш ли си деня, когато те е намерил Зедар? — попита той.
— Да — отговори младежът. — При това съвсем ясно. Беше облачно, нямаше никакви сенки, затова не мога да определя точно по кое време на деня беше. Срещнах го в една тясна уличка. Спомням си, че очите му излъчваха някаква болка, сякаш му се беше случило нещо ужасно. — Ерионд въздъхна. — Бедният Зедар.
— Той говореше ли с тебе?
— Не много често. Почти винаги казваше, че иска да ми възложи някаква задача. Но пък често говореше насън, казваше: „Господарю“. Понякога, когато го произнасяше, гласът му беше изпълнен с любов, а друг път — със страх. Сякаш имаше двама различни господари.