— Да, така е. Отначало той е бил един от учениците на Алдур. По-късно негов господар станал Торак.
— Защо смяташ, че го е направил, Белгарион? Имам предвид, защо е сменил господарите?
— Не зная, Ерионд. Наистина не зная.
Дурник вече беше запалил огън и Поулгара, тананикайки си тихичко, се занимаваше с гърнетата и тиганите. Докато Гарион и Ерионд чупеха събраните клони, се върна и Силк.
— Отгоре се вижда доста надалече — съобщи той. — Намираме се на около десет левги от главния път на мургите.
— Видя ли река Малерин? — попита го Белгарат.
Силк поклати глава.
— Не самата река — отвърна той, — но на юг има голяма долина. Смятам, че тече там.
— Значи преценката ми е точна. Какъв е теренът до главния път?
— Предстои ни тежък преход — каза Силк. — Стръмно е, пък и гората изглежда доста гъста.
— Ще се наложи да вървим колкото се може по-бързо. Всичко ще бъде наред, когато стигнем до главния път.
Силк го изгледа и изсумтя:
— От запад се задава буря.
Дурник помириса ледения въздух и потвърди:
— Сняг. Усеща се, че наближава.
Силк го погледна с отвращение и каза почти обвиняващо:
— Трябваше да го изречеш на глас, нали, Дурник?
Дурник го изгледа неразбиращо.
— Не знаеш ли, че когато говориш за лоши неща, те се случват?
— Това са глупости, Силк.
— Зная, но това винаги се потвърждава на практика.
Закуската от хляб, сушени плодове и бекон, приготвена от леля Поул, беше проста, но храната бе повече от достатъчно и засити всички. Когато приключиха, приятелите опаковаха багажа си и изгасиха огъня с вода от ледения поток. След това продължиха да яздят надолу по стръмния склон, като следваха потока, който се спускаше през брезовата гора.
Дурник яздеше до безмълвния Тот.
— Кажи ми, Тот — рече замислено ковачът, загледан в разпенената вода, която падаше върху обраслите с мъх речни камъни. — Ходил ли си някога за риба?
Огромният мъж се усмихна срамежливо.
— Имам влакно и кукички в един от чувалите. Може би ще имаме шанс… — Дурник не довърши мисълта си. Усмивката на Тот стана по-широка.
Силк се изправи на стремената, взря се напред и каза:
— Бурята ще започне след не повече от половин час.
— Съмнявам се, че ще можем да се движим бързо, когато ни настигне — изсумтя Белгарат.
— Мразя снега — потрепера Силк и се навъси.
— Типично за драснианците.
— А коя според теб е главната причина, поради която напуснах Драсния?
Продължаваха да се спускат надолу по хълма. Слънчевата светлина избледня и накрая изчезна съвсем, защото бурята се развихри високо над главите им и изписа огромно петно върху есенното небе!
— Ето го и снега! — възкликна жизнерадостно Ерионд, когато първите снежинки затанцуваха в силния вятър.
Силк го погледна кисело, нахлупи оръфаната си шапка още по-ниско и се загърна още по-плътно в овехтялото си наметало. После язвително попита стария вълшебник:
— И няма да направиш нищо, за да спреш това?
— Знаеш, че няма да стане.
— Понякога много ме разочароваш, Белгарат — отвърна Силк и се уви зиморничаво в наметалото си.
Започна да вали по-силно, очертанията на дърветата около тях станаха съвсем неясни сред бързо движещата се бяла завеса, която сякаш помиташе цялата гора.
След около още миля спускане по хълма излязоха от брезите и навлязоха в тъмнозелена гора от извисяващи се високо над главите им ели. Силата на вятъра намаляваше. Снегът преминаваше през клоните им като през сито и бавно падаше върху покритата с иглички земя. Белгарат спря, изтърси снега от наметалото си и се огледа.
— Пак ли се загубихме? — попита Силк.
— Не съвсем. — Старият вълшебник погледна Дурник. — Как смяташ, колко още ще трябва да слизаме, за да избегнем това?
Дурник се почеса по брадичката.
— Трудно е да се каже — отвърна той и се обърна към немия си приятел. — Какво мислиш, Тот?
Гигантът повдигна глава и подуши въздуха. След това направи серия от странни знаци с едната си ръка.
— Може би си прав — съгласи се Дурник и отново се обърна към Белгарат.
— Ако наклонът на хълма не се промени, ще слезем под линията на снега още следобед — естествено, ако продължим да се движим напред.
— Е, тогава по-добре да не спираме — каза Белгарат и подкара коня си в лек тръс.
Снегът продължаваше да вали, превърна се в дебела покривка и гората изсветля, защото снегът внесе с белотата си някаква особена мека светлина.