По обяд приятелите спряха, хапнаха набързо и продължиха да се спускат през гората към Арендия. В ранния следобед, както бяха предсказали Дурник и Тот, снегът се смеси със студен дъжд. Скоро след това големите мокри снежинки изчезнаха и те продължиха да яздят, обгърнати от ситни водни капки.
Късно следобед вятърът задуха отново. Дъждът беше студен и наистина неприятен. Дурник се огледа.
— Смятам, че е време да си намерим място за пренощуване — рече той. — Ще ни трябва подслон от вятъра, а и намирането на сухи дърва може да се окаже проблем.
Огромният Тот се огледа, посочи един гъсталак от млади борчета в края на поляната, на която току-що бяха излезли, и пак започна да прави жестове. Дурник го погледа напрегнато известно време, след това кимна и двамата слязоха от конете си и се заловиха на работа.
В мястото, което избраха, вятърът не се усещаше, а гъстите клони спираха дъжда като покрив. Двамата извиха няколко дръвчета и вързаха върховете им, после ги покриха с платнище. Построеното наподобяваше павилион с кръгъл покрив, отворен отпред. Пред входа двамата изкопаха дупка за огнище и я оградиха с камъни.
Гората беше подгизнала от дъжда и събирането на сухи дърва наистина се оказа трудно, но Гарион използва опита, който беше придобил, докато търсеше Кълбото, и се насочи към защитените от дъжда повалени дървета и обраслите с гъсти шубраци площи под скалите. До вечерта той и Ерионд натрупаха голяма купчина дърва до огнището, на което Поулгара и Се’Недра приготвяха вечерята.
Неколкостотин метра надолу по склона имаше малък извор. Гарион се подхлъзна много пъти, докато стигне до него с два кожени мяха, провесени на раменете му. Вече бързо се смрачаваше, но червените пламъци на лагерния огън проблясваха жизнерадостно.
Поулгара беше закачила мокрото си наметало на един клон и си тананикаше тихо, докато двете със Се’Недра работеха над огъня.
— Благодаря, ваше величество — рече Се’Недра, когато Гарион й подаде меховете. Усмивката й излъчваше някаква тъга, сякаш тя полагаше съзнателни усилия да изглежда безгрижна.
— Удоволствието е мое, ваше величество — отвърна той и галантно се поклони.
Тя се усмихна и го целуна по бузата, после въздъхна и продължи да реже на дребно зеленчуците за яхнията, която Поулгара разбъркваше в една дълбока тенджера.
След като се нахраниха, приятелите насядаха около огъня и заслушаха воя на вятъра във върховете на дърветата и трополенето на дъждовните капки.
— Какво разстояние минахме днес? — попита Се’Недра сънено и се облегна уморено на рамото на Гарион.
— Седем-осем левги — отвърна Дурник. — Пътуването през гъста гора е бавно.
— Щом излезем на главния път, който започва от страната на мургите и води до Големия панаир, ще започнем да се движим по-бързо — обади се Силк. Очите му светнаха и дългият му остър нос запотрепва.
— Не съм съгласен — рече Белгарат.
— Но нали трябва да намерим провизии — възрази Силк и очите му блеснаха още по-силно.
— Дурник ще се погрижи за това. Изглежда, хората, които работят с теб, винаги се чувстват измамени, когато им остане време да премислят всичко отново.
— Но, Белгарат, ти самият каза, че трябва да побързаме.
— Какво по-точно имаш предвид?
— Не си ли забелязал, че хората пътуват по-бързо, когато някой ги преследва?
Белгарат го изгледа остро и каза:
— Просто се откажи от това, Силк. Хайде да лягаме — предложи той на останалите. — Утре денят ще е тежък и дълъг.
Малко след полунощ Гарион внезапно се събуди. Вятърът беше утихнал, огънят пред уютния им подслон беше догорял и бяха останали само няколко въглена. Кралят на Рива пропъди и последните остатъци от съня от съзнанието си и се помъчи да разбере какво го е събудило.
— Не вдигай никакъв шум — прошепна тихо Белгарат от другия край на палатката.
— И ти ли се събуди от същото нещо, дядо?
— Измъкни се от одеялата много бавно — каза възрастният мъж толкова тихо, че думите му едва достигнаха до ушите на Гарион. — И вземи меча си.
— Какво става, дядо?
— Чуй! — рече Белгарат.
Някъде високо над главите им в изпълнения с дъждовни капки мрак прозвуча мощно плющене на огромни крила, после внезапно в тъмнината проблесна червена светлина, зацапана сякаш със сажди.
— Побързай, Гарион — подкани го Белгарат тревожно. — Вземи меча и сложи нещо върху Кълбото, та тя да не види блясъка му.
Гарион се измъкна от одеялата и заопипва в тъмното за Меча на Желязната хватка. Силният плясък се чу отново над главите им, последван от странен, съскащ писък, съпроводен от същата червена светлина.
— Какво става? — извика Се’Недра.