— Колко е голяма тази гора?
— Доста, о, прастари.
— Добре. Малореанците срещат доста затруднения в горите. Доберем ли се до дърветата, ще бъде детска игра да им се изплъзнем.
— Ще трябва да стоите далеч от отшелника, който живее в гората.
— Отшелник ли?
— Побъркан нещастник. Иначе не е зъл, но обича да си прави шеги с хората.
— Ще го имаме предвид. Гарион, иди да събудиш другите и им кажи, че трябва да тръгваме.
Докато всичко стана готово за тръгване, слънцето вече беше изгряло над ниските хълмове на изток. Сади подаде глава от вратата и като видя топлото слънце да осветява ясното утро, плискайки с лъчите си щедро над селцето и малкото пристанище, рече:
— Къде са дъждът и мъглата, когато най-много имаш нужда от тях?
— Имаме около четири часа преди малореанците да стигнат дотук. Нека използваме това време да се отдалечим колкото се може повече — каза Белгарат и като се обърна към Вард, простичко продължи: — Благодарим ви за всичко.
— Нека боговете бъдат с вас! — отвърна белокосият. — Тръгвайте!
Групата им излезе от селото и тръгна през ливадите към гората.
— Следваме ли някаква посока, стари приятелю? — попита Силк.
— Не, но това няма значение. Единственото, от което се нуждаем сега, е някой гъсталак. Малореанците се изнервят всеки път, когато не могат да видят поне на една миля във всички посоки. Това ме кара да мисля, че не биха претърсили гората с особена охота и старание. Ще видя дали няма да намеря нещо подходящо.
Старецът понечи да тръгне на северозапад, но рязко спря. От гората пред него се появиха двама души. Единият беше с бели одежди, а другият — едър здравеняк — стоеше до него нащрек.
— Поздравявам те, прастари Белгарат — рече бялата фигура — гласът бе женски. Тя повдигна качулката от лицето си и Гарион видя пред очите й тъмна платнена препаска. — Аз съм Онател. Тук съм да ви водя.
— Признателни сме за помощта ти, Онател.
— Пътят ви, Белгарат, води на юг оттук. Трябва да продължите още малко през дърветата и ще излезете на стара пътека. Доста е обрасла, но ще ви отведе до сигурно скривалище.
— Видя ли какво ни чака, Онател? Ще ни намерят ли тези войници?
— Ти и твоите приятели сте в безопасност, въпреки че вие сте тези, които те дирят. Ще претърсят целия остров заради вас, но не ще ви намерят, освен ако някой не ви издаде. Пазете се от отшелника, който обитава тези места. Той ще се опита да ви подложи на едно от своите изпитания.
Като рече това, тя протегна ръка към грамадния мъж, който стоеше до нея. Той нежно я пое и я поведе обратно през гората.
— Колко удобно — отбеляза Велвет. — Даже прекалено удобно!
— Тя не би ни излъгала, Лизел — обади се Поулгара.
— Да, но може да премълчи някои неща, нали?
— Имаш много подозрителен нрав — забеляза Силк.
— Да кажем, че обичам да бъда предпазлива. Когато някой напълно непознат застане на пътя ми и каже, че желае да ми помогне, обикновено се изнервям.
— Хайде да вървим и да намерим пътеката — предложи Белгарат. — Ако после ни се наложи, можем да се отклоним от нея на някое по-закрито място.
Групата се насочи напред под сенките на вечнозелените дървета. Почвата беше влажна и дебело напластена с нападали иглички. Слънцето спускаше все по-уверено лъчите си през плътната завеса на дърветата, но сенките между тях още имаха синкавия оттенък, на ранната сутрин. Дебелият горски килим заглушаваше стъпките на конете им и те напредваха в тишина.
Пътеката, към която ги бе насочила пророчицата, се намираше на около миля напред сред дърветата. Беше хлътнала дълбоко в горската почва, сякаш някога по нея бе минавал постоянен поток от хора. Сега обаче лежеше пуста и изоставена на прегръдката на треви и бурени.
Слънцето вече бе високо в небето и рояци летящи животинки се надпреварваха да жужат в топлите златисти лъчи. Синкавите сенки на сумрака бяха изчезнали.
Внезапно Белгарат спря коня си, заслуша се и каза:
— Чуйте!
Далеч назад, но доста ясно, се чуваше нещо като лай.
— Кучета? Да не би да са пратили кучета по следите ни? — предположи Сади и се огледа нервно.
— Не са кучета, вълци са — поправи го Белгарат.
— Вълци ли? Да бягаме!
— Не се тревожи, Сади. Вълците не нападат хора.
— Не съм готов да пробвам, Белгарат! — простена евнухът. — Чувал съм доста страшнички неща за тях.
— Вярвай ми, познавам вълците. Това са само истории. Никой вълк с поне капчица самоуважение не би и помислил да се докосне до човешка плът. Вие останете тук и чакайте, аз ще ида да видя какво искат.
— Не го прави близо до конете, татко — напомни му Поулгара. — Знаеш как реагират на тези неща.