— Не се месете! Поул ще се справи с това сама — заповяда Белгарат.
— Но, дядо, това беше истински огън!
— Прави каквото ти казвам, Гарион. Ако сега се втурнеш там, ще нарушиш баланса й.
— Защо се инатиш толкова? — попита Поулгара. — Просто минаваме оттук.
— Тези гори са мои! — изкрещя отшелникът. — Мои са! Мои!
Не спираше да подскача в лудешкия си танц.
— Това е направо жалко!
Човекът отскочи от изумление и се вторачи в земята пред краката си — тя бе избухнала в зелени пламъци. Във въздуха се вдигна голям облак лилав пушек.
— Харесват ли ти цветовете? От време на време обичам да се наслаждавам на малко разнообразие.
— Поул — намеси се Белгарат, — ще престанеш ли да си играеш!
— Това не е игра, татко. С учебна цел е.
Едно дърво на няколко метра от отшелника внезапно се наведе, сграбчи го в здравата прегръдка на клоните си и пак се изправи. Борещият се човек се озова на няколко метра над земята.
— Толкова стига ли ти вече? — попита Поулгара и погледна нагоре към отчаяно опитващия се да се освободи човек. — Решавай по-скоро, приятелю. Доста високо си, а на мене вече ми писва да те държа там.
С ругатня отшелникът успя да се изхлузи и тупна тежко на земята.
— Удари ли се? — попита тя.
Той запрати към нея тъмнина. Тя обаче с каменно спокойствие продължи да седи спокойно на седлото си и за миг се обля в синкава светлина, която отблъсна тъмнината.
В погледа на отшелника припламна коварство и в следващия миг една по една частите на тялото на налудничавия човек започнаха да се подуват неимоверно. Той нарастваше. Лицето му беше обзето от ярост. С един замах на огромния си юмрук той повали едно дърво, наведе се, откърши един клон и тръгна към Поулгара, размахвайки грамадната си сопа.
— Поул! — извика Белгарат. — Внимавай!
— Мога да се справя, татко — отвърна тя и се обърна към триметровия великан. — Страхувам се, че отиде твърде далеч. Надявам се, че умееш да бягаш.
После направи странен жест и помежду им се появи огромен вълк. Беше голям колкото кон, а ръмженето му беше ужасно.
— Не ме е страх от илюзиите ти. Аз съм Господ. Не се боя от нищо!
Вълкът го захапа за рамото. С болка и изненада отшелникът се дръпна и закрещя на ръмжащия звяр:
— Махай се! Махай се!
Животното приклекна и оголи зъби.
— Махай се!
Отшелникът плесна с ръце и Гарион почувства как напряга цялата си воля, за да накара вълка да изчезне.
— Препоръчвам ти незабавно да бягаш — предупреди го Поулгара. — Не съм го хранила от хиляда години и е чудовищно гладен.
Нервите на лудия не издържаха и той се обърна и побягна в гората. Вълкът го последва, като не спираше да ръмжи и да трака със зъби по петите му.
— Приятен ден! — провикна се Поулгара.
25.
— Горкият човек! — въздъхна Поулгара.
— Вълкът ще го догони ли? — попита Се’Недра плахо.
— Вълк ли? Не скъпа, това беше просто илюзия.
— Да, но нали го ухапа. Видях кръвта.
— Просто малък урок, Се’Недра — отговори й тя.
— Защо тогава каза „горкият човек“?
— Защото е напълно луд. Из мозъка му бродят сенки.
— Такива неща се случват понякога, Поулгара — обади се Белгарат. — Давайте да вървим. Искам да навлезем по-дълбоко в гората преди залез слънце.
Докато яздеха през гората, Гарион изравни коня си с този на дядо си и попита:
— Мислиш ли, че може някога да е бил гролим?
— Какво те кара да мислиш така?
— Просто си помислих… Искам да кажа, че има два вида магьосници — гролимите и ние. Той не е бил един от нас, нали?
— Това е доста странно мнение. Талантът лежи скрит във всеки. Може да се появи навсякъде. В различните култури приема различни направления, но навсякъде е познат като магия, заклинателство, та дори и ясновидство. При всички тези случаи той произлиза от едно и също място, а в общи линии е и едно и също нещо. Просто приема различни форми на проявление.
— Това не го знаех.
— В такъв случай днес си научил нещо. Нито един ден, през който научаваме нещо ново, не е напълно пропиляно.
Въпреки че вече беше ниско над северния хоризонт, есенното слънце бе ярко. Зимата трябваше да дойде всеки момент. Гарион си бе спомнил отново, че сега те се намират в такава част от света, където сезоните са обърнати. У дома, във фермата на Фалдор, сега бе почти лято. Полето беше изорано и засято, а дните бяха дълги и топли. Тук, в долния край на земята, всичко бе наопаки. Той с изумление си припомни факта, че с изключение на краткия период в пустинята Арага тази година е изпуснал лятото. По някаква причина тази мисъл му се стори ужасно потискаща.