Изминаха значително разстояние в изкачване на веригата хълмове, която образуваше гръбнака на острова. Местността стана по-насечена.
— Мразя планинските местности! — оплака се Сади, като видя внезапно изникналата между дърветата скала. — Пресечените местности са толкова неудобни!
— И на малореанците ще им бъде неудобно — успокои го Силк.
— И това е вярно, но никак не ме кара да спра да ненавиждам хълмове и дерета. Струват ми се толкова неестествени! Предпочитам едно хубаво блато.
— Ще ида да проверя напред. Вече е залез слънце, а имаме нужда от убежище за през нощта — рече Дурник и препусна в галоп по тесния бряг на буйния поток.
— Колко ли път сме изминали? — поинтересува се Велвет.
— Пет или шест левги — отговори й Белгарат. — Би трябвало да сме достатъчно далеч навътре, за да не бъдем забелязани, освен ако малореанските войници не решат да вземат търсенето прекалено на сериозно.
— Или пък ако нашата пророчица не реши да им спомене нещо — добави Велвет.
— Защо си толкова подозрителна към тези хора? — попита я Се’Недра.
— Не съм абсолютно сигурна защо, но всеки път, когато някой от тях реши да ни дава напътствия, се изнервям. Ако спазват неутралитет, както самите те твърдят, защо си правят труда да ни помагат?
— От дългите години, прекарани в академията е, Се’Недра — рече Силк. — Скептицизмът е една от най-важните науки, които се изучават там.
— А ти, Келдар, вярваш ли й? — попита го Велвет разпалено.
— Разбира се, че не. Нали и аз съм завършил там.
В този моменти се появи Дурник. Усмихваше се доволно.
— Намерих идеално място. Скришно е и предлага добър заслон.
— Да идем да го видим тогава — предложи Белгарат.
Тръгнаха след ковача покрай ромолящия ручей. След стотина метра той рязко изви наляво и после отново надясно. Малко след това пред тях се откри обрасла долчинка. Потокът падаше от ръба на висока стръмна варовикова скала в малко езеро.
— Добра работа, Дурник! — похвали съпруга си Поулгара. — Предполагам, не си избрал мястото само заради езерото.
— Ами…
Тя се засмя топло и го целуна.
— Добре, но преди да го провериш за риба, трябва да решим въпроса за подслона.
— Има. Преди малко видях как една скочи! — Той се поколеба и вече по-спокойно продължи: — Исках да кажа, че случайно видях една, докато минавах.
— Разбира се, скъпи.
Ковачът наведе засрамено глава, но Гарион успя да забележи на устните му едва доловима усмивка. Приятелят му не бе така сериозен, на какъвто се правеше. Поулгара така обичаше да го хваща в такива моменти, че понякога той се стараеше да й дава повод само заради удоволствието, което тя изпитваше от това.
Опънаха палатките под дърветата недалеч от езерцето. Както винаги, задължението да се съберат дърва бе на Гарион и Ерионд. Дурник и Тот отговаряха за разпъването на палатките, а също така както винаги Силк и Белгарат изчезнаха, докато всичката работа не бе свършена. Сади разговаряше с Велвет и Се’Недра — тънкият му глас звучеше също толкова женски като техните.
Докато Поулгара правеше приготовленията за вечеря, Дурник огледа лагера изпитателно и рече:
— Това май е всичко.
— Да, скъпи — съгласи се тя.
— Нещо друго трябва ли ти?
— Не, благодаря.
— В такъв случай… — рече той, загледан в езерцето.
— Добре, иди, но гледай да се върнеш за вечеря.
— Тот, идваш ли? — подкани ковачът приятеля си.
Когато звездите изгряха на кадифеното небе, всички се събраха край огъня, за да вечерят. Храната се състоеше от печено агнешко, задушени зеленчуци и черен хляб от запасите, които им беше предоставил Вард.
— Царска вечеря, лейди Поулгара! — рече доволно Сади, когато се натъпка.
— Да бе — промърмори Гарион.
— О, все забравям: такъв непретенциозен човек си, Белгарион. Трябва по-често да напомняш на хората за кралската си особа.
— Напълно съм съгласна с теб, Сади — рече Се’Недра.
— Не съм сигурен, че в момента това би било добра идея — рече той. — Точно сега такава чест не ми е необходима.
Силк стана и Велвет попита:
— Къде отиваш, Келдар?
— Някъде, където няма да ме шпионират.
— Опитай се да мислиш за това като за приятелска грижа от моя страна. Моята задача не е да те следя, ако успееш да погледнеш на нея по този начин.
— Все същото е, Лизел.
— Разбира се, но като се каже по този начин, не звучи тъй неприятно, нали?
— Много умно, няма що!
— И аз така мисля. Гледай да не се загубиш.
Той се отдалечи в тъмнината, като мърмореше под носа си.
— Колко мислиш, че ще продължи търсенето, дядо? — попита Гарион.