— Тихо, момиче! — предупреди я строго Белгарат.
Продължиха да лежат в тъмнината, обзети от напрежение, докато плясъкът не отзвуча в дъждовната нощ.
— Какво е това, Белгарат? — попита притеснено Силк.
— Тя е огромна — отвърна тихо старият вълшебник. — Очите й не са силни и е глупава като пън, но е много опасна. Сега ловува. Може би е надушила конете — или нас.
— Как позна, че е женска? — попита Дурник.
— На света е останал само един дракон. Тя не излиза от пещерата си много често, но през вековете много хора са я виждали и се носят различни легенди.
— Защо ли се чувствам все по-неспокоен? — измърмори Силк.
— Тя не прилича много на драконите, които са изобразени на картините — продължи Белгарат, — но е голяма и наистина може да лети.
— О, стига, Белгарат — засмя се Дурник. — Драконите не съществуват.
— Това същото същество ли е, което чухме в планините над Марагор? — попита Гарион.
— Да. Намери ли меча си?
— Да, дядо.
— Добре. Сега излез навън много бавно и загаси тези въглени. Огънят я привлича, затова не трябва да рискуваме — току-виж пламнали.
Гарион внимателно изпълзя през отвора на заслона и когато стигна до огнището, загреба с шепи пръст и я хвърли върху жарта.
— Наистина ли е летящ гущер? — запита прегракнало Силк.
— Не — отвърна Белгарат. — Всъщност тя е вид птица. Има дълга опашка, подобно на змиите, и онова, с което е покрита, прилича повече на люспи, отколкото на пера. Има и зъби — много дълги и остри.
— Можеш ли да ни кажеш колко точно е голяма? — попита Дурник.
— Помниш хамбара на Фалдор, нали?
— Да.
— Колкото него.
Доста отдалеч чуха крясъка и и пак видяха мъждивата светлина.
— Сега огънят й не може да нанесе сериозни поражения — продължи Белгарат все така тихо. — Гората е мокра. Но ако се спусне върху теб, когато си сред суха трева, ще трябва да се справиш със сериозен проблем. Тя е голяма, но не е много смела — и когато е на земята е тромава като прасе върху замръзнало езеро. Ако се стигне до битка, може би няма да успеем да я нараним много. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да я уплашим.
— Битка? — изрече сподавено Силк. — Сериозно ли говориш?
— Може би няма да имаме друг избор. Ако е гладна и усети нашата миризма или тази на конете, тя ще изкорени гората, докато ни търси. Но има няколко чувствителни места. Опашката й е най-слабото място. Крилата й пречат, така че тя не вижда добре какво става отзад, а когато е на земята, не може да се обръща бързо.
— Нека проверя дали съм разбрал правилно — каза Силк. — Искаш да се промъкнеш зад този дракон и да го удариш по опашката, така ли?
— Приблизително така.
— Белгарат, да не си се побъркал? Защо просто не използваш вълшебство, за да я прогониш?
— Защото тя е защитена от магиите — обясни спокойно Поулгара. — Това е едно от подобренията, направени от Торак, когато той и другите богове създали вида й. Той бил толкова впечатлен от драконите, че ги избрал за свои любимци и поставил образа им върху тотема си. Опитал се да ги направи непобедими във всяко отношение.
— Този стремеж е най-голямата слабост на характера му — добави язвително Белгарат. — Добре, тя е тромава и глупава, освен това знае какво е болка. Ако внимаваме, вероятно ще я изплашим, без никой от нас да пострада.
— Връща се — прошепна Ерионд.
Всички се заслушаха напрегнато. Пляскането на огромните криле отекваше над подгизналата гора.
— Да излезем от заслона — рече тихо Белгарат.
— Добра идея — съгласи се Силк. — Ако се налага да я плаша, по-добре около мен да има свободен терен.
— Се’Недра — обърна се Поулгара към кралицата. — По-добре иди колкото се може по-навътре в гъсталака и се скрий.
— Да, лейди Поулгара — отвърна уплашено Се’Недра.
Всички изпълзяха от заслона в тъмнината. Дъждът беше отслабнал и едва-едва ръмеше. Водните капчици се носеха като мъгла сред дърветата. Конете, които бяха завързани недалеч, пръхтяха нервно. Гарион подуши острата миризма, която се смесваше с уханието на влажната гора, и разбра, че животните се страхуват.
— Добре — прошепна Белгарат. — Разпръснете се и бъдете внимателни. Не я нападайте, ако не сте сигурни, че вниманието й не е насочено на друго място.
Приятелите изпълзяха от гъсталака на широката поляна. Гарион държеше меча си и се движеше внимателно, като опипваше земята с крак, за да не се спъне. Когато стигна отсрещния край, се скри зад едно огромно дърво.
Чакаха изпълнени с напрежение и се взираха в дъждовното нощно небе.
Пляскането на големите криле се засилваше. След малко още веднъж чуха мощния рев и след като звукът се стовари върху тях, Гарион забеляза големите кълба от огън и пушек в небето. Драконът се очерта на фона на пламъците. Беше дори по-голяма, отколкото си беше представял. Крилете й с лекота можеха да засенчат цял декар земя. Свирепата й човка зееше и Гарион виждаше острите зъби, около които се извиваха огнени езици. Звярът имаше много дълъг врат, големи нокти и опашка като на гигантски гущер, с която разсичаше въздуха, докато се спускаше надолу.