И изведнъж Ерионд излезе в центъра на поляната. Беше спокоен, сякаш е излязъл на разходка.
— Ерионд! — извика Поулгара, когато драконът се спусна към поляната с тържествуващ писък. С протегнати нокти чудовището се насочи към незащитения младеж. Човката му се отвори, големи кълба оранжев пламък, примесен с дим, се стрелнаха към него, за да го погълнат. От страх за момчето Гарион се хвана за сърцето и изтича напред, вдигнал меча си. Ала докато тичаше към огромния звяр, усети някакво раздвижване — то очевидно се дължеше на магия, която беше направила леля Поул. Ерионд изчезна, защото тя го беше преместила на безопасно място.
Цялата местност потрепера, когато драконът се удари в земята. Звярът изрева объркано и поляната се изпълни с червената светлина от пламъците, изхвърлени през ноздрите му. Беше огромен. Полусвитите му, покрити с люспи криле се издигаха над туловището му по-високо от къща. Плющящата му опашка беше по-дебела от тялото на кон, а извитата му, пълна със зъби човка беше ужасяваща. Непоносимо зловоние изпълваше поляната всеки път, когато от устата на чудовището излизаха кълба пламък. На светлината на огъня Гарион ясно виждаше продълговатите му жълти очи. След думите на Белгарат кралят на Рива очакваше да види глупав поглед, но горящите очи, които претърсваха поляната, бяха внимателни и излъчваха напрежение и плашеща алчност.
В същия миг Дурник и Тот нападнаха звяра — Дурник със своята брадва и Тот с острия си нож — и започнаха методично да ги забиват в гърчещата се опашка на дракона. Чудовището издаде остър писък, избълва огнено кълбо и започна да рови с ноктите си подгизналата горска почва.
— Внимавайте! — изкрещя Силк. — Обръща се!
Драконът се завъртя тромаво. Крилата изплющяха във въздуха, ноктите хвърляха големи буци пръст, но Дурник и Тот вече се бяха скрили между дърветата. Докато чудовището оглеждаше поляната с горящите си очи, Силк пъргаво изскочи от задната му страна и заби късия си меч с широко острие в основата на огромната опашка. Докато звярът се обръщаше, клатушкайки се на всички страни, пъргавият драснианец избяга на безопасно място в гората.
И изведнъж Ерионд пак се появи на поляната. По лицето му нямаше и следа от страх, изражението му беше сериозно. Той излезе от дърветата и се насочи право към разбеснелия се звяр.
— Защо правиш това? — попита той спокойно. — Знаеш, че не е дошло времето, нито се намираме на подходящото място.
Драконът сякаш се отдръпна, когато чу гласа на младия мъж, и огнените му очи станаха предпазливи.
— Не можеш да избегнеш това, което ще се случи — продължи сериозно младежът. — Никой от нас не може — и ти не можеш да го промениш, като постъпваш толкова прибързано. По-добре си върви. Ние наистина не искаме да те нараним.
Драконът се поколеба и Гарион усети, че чудовището е не само объркано, но и уплашено. Стори му се, че то някак се сви. С гневен рев огнената му паст изпусна огромна струя огън да погълне Ерионд, който не направи никакво усилие да се спаси.
Всеки нерв в тялото на Гарион му подсказваше, че трябва да се притече на помощ на младия си приятел, но той откри, че не може да помръдне. Стоеше и държеше меча си, скован от безпомощност.
Огненото кълбо премина по поляната и от него пак се появи Ерионд — недокоснат от пламъците. Лицето му изразяваше съжаление и твърдост.
— Надявах се, че няма да ни се наложи да правим това — обърна се той към дракона. — Знаеш, че не ни оставяш голям избор. — Младежът въздъхна. — Добре, Белгарион, прогони я, но моля те, не я наранявай много.
С някаква необикновена възбуда, сякаш тези думи бяха премахнали всичко, което го задържаше, Гарион се втурна към дракона. Острието на меча изведнъж заблестя и той започна да нанася многобройни удари върху незащитения гръб и опашката на чудовището. Ужасна миризма на изгоряла плът изпълни поляната, драконът изрева от болка и замахна с огромната си опашка. За да се предпази от тежкия й замах, а не поради някакво съзнателно усилие да нарани звяра, Гарион я удари силно с меча на Желязната хватка. Острият метал премина без усилие през люспите, плътта и костите и с лекота отряза четири стъпки от гърчещия се край на опашката.